Pages

ПАТОПОИС И СПОМЕНИ

1.Путопис дела Праве – Старе – Србије. I. свеска од М. С. Милојевића 1914 г.
ПУТОПИС, дела ''Праве Србије'' од млогих сада тако зване ''Старе Србије''.
Пре саме ствари, неће бити сувишно, ако ово, што иде, напоменемо...1. Да нас је високо-учена и поштовања достојна старина, претседник Српског ученог друшства, г. Јанко Шафарик, садањи члан државног савета, понудио: ''да одемо у Дибарску нахију старе или као што рекосмо ''Праве Србије''- и тамо да опишемо обичаје, и препишемо песме, -нарочито сватовске, племена тако званог ''Мије'' или ''Мијаци'', које се од свију српских и славенских племена, како у обичајима, а нарочато сватовским, тако исто и у језику, разликују''. Ову понуду ми смо у два маха одбијади, из узрока: што смо већ две књиге: ''3бор песама и обичаја укупног народа српског, I обредних, а II сватовских'' издали, добившп доста грађе из истог племена ''Мијака;'' што смо желели да још кô да овом пољу поради, а нарочито од способних и ученијих људи; што смо имали започетих других послова и што смо хтеи да се ова ствар строжије и са већим силама, и по знању и лицима, изврши. Али, кад нас исти господин извести: ''Да се нико не прима тако опасног посла, па ни од млађијих наших људи''; ми смо га се радо и свесрдо примили обгрљивши га, тако рећи, оберучке. Ми смо и сами, још пре неколико година, сагоревајућом љубављу, ово желели и више пута молили наше владе: да нам допусте, о сопственом трошку, обићи свете земље српске; но да не губимо права чиновнишка. Али високе владе наше, имајуће и сувише разлога, а нарочито: ''да ће овакав дут пасти у очи и тумачити се не с такве научне, но с тачке политичке'', одбијале су нас; те ми тако, и с тога, не могосмо жељи нашој за доста учинити.2. За овај пут одређена је била сума од 80. дук. ц. По примљеној суми ваљало нам је се одма кренути, како би о Петровудну били у Галичнику поменуте нахије, у ком је тада било 7. свадби. У путу разабравши: да ће на Петровдан у Галичнику бити само 7 свадби, а 8. на св. Илију, и да ће у Лазаропољу на св. Илију бити 32; ми нисмо хитали, нити смо право ишли у Галичник, као што ће се из путовиса видети; него смо, ради могућих, свестраних описа, светих српских крајева, о једном трошку, а већој муци, гледади: да што више видимо, опишемо, разаберемо, познамо, прегледамо, изсљедимо, прибележимо и т. д. ...
2. СПОМЕНИ ОТ МОЕТО МИНАЛО
Тома Николов(Изд. на Отеч. фронт, София, 1989)27. ПОСРЕЩАНЕТО НИ В ДЕБЪР
… От Галичник през с. Тресанче отидохме в с. Лазарополе. В Тресанче пак същото посрещане извън селото и след една малка почивка продължихме пътя си, защото бързахме да се върнем в Кичево. Нашата задача беше да посетим по-главните села. Но при тези посещения ми направи впечатление, че на селяните не беше много приятно, като ни виждаха да вървим заедно с турските чети, между които имаше четници от албанските села Заяс и Гарани, довчеращни разбойници.
ПОСРЕЩАНЕТО НИ В С. ЛАЗАРОПОЛЕ
Селото Лазарополе по численост на къщите и населението е второ след с. Галичник между миячките рекански села. Поминкът на селяните се състои в това – почти всички селяни есенно време отиват в чужбина (на гурбет) за печалба. Така че през зимата в селото остават старците, жените, децата, кметът и свещениците. Напролет гурбетчиите се връщат от чужбина и тогава в селото цари голямо оживление. На деня "Свети Илия" става голям събор и в тоя ден стават всички сватби с тъпани и зурли. В Галичник сватбите правят на Петровден.В Галичник скотовъдството беше много развито и имаше няколко кехаи, собственици на по няколко хиляди овце. През зимата галичани отиваха да пасат овците си в Солунско и Ениджевардарско, където няма зима и има хубави пасбища.Лазарополци пак със своето ходене по гурбет в чужбина из разни държави – най-много в България, бяха с по-голяма култура и по-будни в сравнение с галичани. Те са хитри, духовити и съобразителни. Гордеят се с това и наричат галичаните "обела" – прости като овчари. В домашния си живот, в обноските си и с носията си държаха първенство. Съществуваше поговорка: "Галички жени, а лазарополски мъже", с която се изтъква първенството по красота на жените в с. Галичник и това на мъжете в с. Лазорополе. Имаше едно съревнование между двете села: галичаните се гордееха със своето завидно материално положение, като големи скотовъдци, а лазарополци със своята изтънченост и култура. Те биха големи майтапчии (шегобийци) и ако се случеше да попадне някой чужденец, който не ги познава, в тяхната среда, ще го прехвърлят през девет баира, без да му дадат възможност да се усети.Дебърският гръцки владика Антим, по народност албанец от Берат – Южна Албания, обичаше много майтапите. Затова, като отидеше в селото за празника "Свети Илия", престояваше по 2 – 3 седмици, за да се развлича с лазорополци, които не падаха по-долу от него в майтапите.Освен това с. Лазарополе националното съзнание беше по-закрепнало, отколкото в с. Галичник, поради което сръбската пропаганда не можеше да вирее. През 1907 г., доколкото си спомням, хаджи поп Теофан от Лазарополе вдигна националното знаме за борба против гръцкия владика Антим. Когато последният на Иленден отиде в селото по случай събора, придружен от няколко суварии (конни стражари), никой от селото не излезе да го посрещне и той се настани в къщата на семейството Панчевци, което отпосле стана сърбоманско. Озлобен от това, владиката наредил чрез дебърските власти да се извика хаджи поп Теофан в гр. Дебър. Последният тръгнал, но пътьом, над с. Кусоврасти, бил убит от подкупена охрана от Антима. Лазарополци, като се научиха за това убийство, всички – мъже и жени, обсадиха квартирата на владиката и с камъни изпотрошили прозорците на къщата. Антим едва успял да се спаси, като се скрил в една изба и оттогава не стъпил в селото.Посрещането в това село беше бляскаво. Цялото население, облечено празнично, беше излязло под селото на ливадите, организирано и построено в шпалир. На лично място беше построена селската милиция – все отбрани млади момци, облечени в народна носия: бели бечви, сърмени джамадани и кичета на главата, везани с коприна, всички с трикольори на рамо и въоръжени с пушки. Щом наближихме, селският войвода, който живеел в България, гръмогласно изкомандува: "Строй се... Мирно-о! ... За по-о-чест!" Всички замръзнаха на местата си, а милицията взе за почест и всички гръмогласно извикаха: "Яшасън Хуриет!" Като минахме пред шпалира, жените ни обсипаха с венци и цветя. Офицерите обаче, като видяха трикольорните ленти, с които бяха окичени селските четници и други мъже, измениха цвета на лицето си. Влезнахме в селото тържествено и се настанихме в определените квартири. Първенецът в това село Йосе Хаджиевски, бивш ръководител на организацията и най-влиятелното лице в селото, беше ми познат от 1907 г. Той беше много хитър и тактичен мъж, надарен с природен ум. ...