LAZAROPOLE DELA I DOKUMENTI

ДЕЛ ОД МАТЕРАЛОТ НЕ Е НА МАКЕДОНСКИ ЈАЗИК-СЕ УСШЕ НЕ СЕ ОБРАБОТЕНИ И ПРЕВЕДЕНИ. ЌЕ СРЕТНЕТЕ ДОКУМЕНТИ-ИЗВАДОЦИ ОД КНИГИ КОИ СЕ НА БУГАРСКИ И СРПСКИ ЈАЗИК.
____________________________________________________________________
ИМЕТО МИЈАК-МИЈАЦИ ВО ЛИТЕРАТУРАТА ОД КРАЈОТ НА XIX И ПРВАТА ПОЛОВИНА НА XX ВЕК
За потеклото на името Мијаци постојата различни мислења. Така, едни сметаат дека тоа име е прекорно, а други дека тоа е племенско име. И двете стојалишта треба да се земат в предвид и сериозно да се обработат. Ние овде само ќе ги преставиме-цитираме двете стојалишта без да даваме некакви заклучоци добиени од нивната обработка, бидејќи е доволно само да се запознаеме (прочитаме) со нив.
Името Мијаци во литературата се срќава во 1844 година (кај Иричек, стр.576). Учителот и општесвеник Благоја Димитров во своите спомени пишува дека во Битола бил откриен гроб од римската епоха на кој имало натпис: "Тука почива покојникот / воен родом Мијак"; оваа, надгробната плоча која што Димитров ја споменува во своите спомени денес се чува (или се чувала) во Бугарија, поребна е стручна анализа и обработка на плочата и анализа на надгробниот текст за да не се остане само на тврдењето на Димитров дека во Битола е пронајден таков гроб со таква и таква надгробна плоча. Ништо, ама баш ништо не се доказува само со цитатот изваден од спомените на Димитров - ништо не се докажува, кога никој не ја погледнал таа надгробна плоча денес. Ако има таков нека се јави, а не само од еден цитат (кој е само почетна етапа во пронаоѓањето на далечната вистина) да издигнува тези дека еве го имаме најстариот доказ за потеклото на Мијаците кој се темели на само еден цитат (кој е непобитен факт-цитато постои) а не на надгробната плоча. Затоа ова тврење, односно овој цитат-ова сведоштво ќе биде прифатено тогаш кога детално и стручно ќе се обработи плочата и се дотогаш ќе отане во сверата на научната фантазија. Но да се вратиме само на цитатите.
Марко Глигоров, учител во своите спомени пишува: "Мијаците се одликуваат со голема чистота во куќите, а особено поради белата клашена облека што ја носат, затоа им се налагало да се перат, чистат и мијат по што го добиле и името Мијаци".
Стефан Веркович вели: "Веројатно ги нарекле Мијаци од сфаќањето до фанатизам да го почитуваат обичајот и битот постојано да бидат чисти во облеката и однесувањето".
Научникот В. С. Радовановиќ вели дека името Мијаци произлегува од личното именување "мие - ние" што е својствено (било својствено) за Мијаците.
Други пак научници објаснуваат дека Мијак произлегува од старословенскиот ГУ-АКК крепок и силен, а подоцна ја ставиле првата буква М.
Арсени Алексиев тврди дека зборот Мијак произлегува од упорноста на Мијакот да не се согласува со општите работи кога одговарал НИЕСТ - МИЕЦИ - Мијаци
.
Гаврил Симоновски во книгата "
Западната македонска област", на стр.527 пишува: "Мијаците по надворешниот изглед остават длабоки траги во вообразбата на набљудувачот. Физичката градба наспроти духовната, која се огледа во многу односи е убава и правилна, а големиот череп остава силен впелаток. Челото е високо, глава е тркалеста и често пати делната од позади. Мијаците во Дебарскиот крај се јаки, костенливи, испечени и силни. Тешка е и многу ризична борбата со разбеснет Мијак во моменти на спор за редот, честа, за народното самознание. Со векови Мијакот се борел со Албанците само да ја докаже својата моќ, со која тие ги победувале непријателите во секој однос. Мијакот избегнува да врши зло и нема лоши навики. Тоа е наследно. Тој е воздржан, молчелив и суров. Во семејството на Мијаците децата ја следат мајката, го слушаат таткото и се покоруваат на најстариот во куќата, како на главен добродетел. Забележителна црта во карактерот на младите Мијаци е тоа што со голема мака се делат од семејството и додека се во туѓина тие се со тага и воздишки си споменуваат за родното огниште. Многу децении Мијаците одат на печалба во странство, но секогаш остануваат верни на родот и племето и повторно се враќале на родното огниште".
Г. Баласчев пишува: "Словенските племиња кои се населиле тука во VII век знаеле само за длабоки долини. подошла дошле Макденоци дури од Елбасанско и кога ги виделе долините дека се зафатени, се населиле по споменатите места над 1000 метри. Македонците што го населуваат целиот Дебарски крај се познати во Мкаедонија по името Мијаци. Така ги викааат поради тоа што велат ние - мие. Мијаците се разликуваат од другите Макаедонци, од соседните краишта не само по дијалектот туку и по носијата, карактерот, па дури и по физичкиот изглед. И тие како и сите Македонци од Западна Македонија се со крупна глава и со високи чела, по кои белези сеуште се разликуваат од т.н. Брсјаци, кои живеат на југ во Охридско и Кичевско и др."
.
____________________________________________________________________

1. Одломка од вториот речник на Ѓорѓија М. Пулевски
ЗА ГАЛИЧАНИТЕ И ЗА СЕТО ПЛЕМЕ МИЈАЦИ
...
ПИ
А КАКО СЕ ПОЗНАВАЈЕТ ГАЛИЧАНИТЕ, КАЖИ МИ АКО ЗНАЈЕШ?
ОД
ГАЛИЧАНИТЕ СЕ ПОЗНАВАЈЕТ ПО МЕСТАТА НИХНИ И ПО ЗБОРУВАЊЕТО, КОЈЕ ЈЕ ОДЕЛНО, А ОД СЕВЕР КОГА ДОШЛЕ У МАКЕДОНИЈА И ВО НАПРЕД РЕЧЕНИ МЕСТА КОГА СЕ НАСЕЛИЛЕ И РЕКАТА КОЈА ЈЕ У СРЕДИНА НИХНА И ДЕНЕС ЈЕ ГАЛИК СЕ ИМЕНУЈЕ ПО ТЕЈА, А ПО ИМЕТО НИХНО ДРУГО, КОЈИ ВО ДОЛНУ МАКЕДОНИЈУ ОВОЈЕ ПОСЛЕДНИВЕ СВЕ ГАЛИЧАНИ ЈИ ПОЗИНАЈЕТ.
ПИ
А МИЈАЦИ, ОД КАДЕ ПРОИЗЛЕГЛО ТОВА ИМЕ, КАЖИ МИ СЕ СО РЕД АКО ЗНАЈЕШ?
ОД
МИЈАЦИ ЌА СЕ РЕЧЕТ ЕДНО ИМЕ ОД СИВЕ МАКЕДОНЦИ, ЗАШТО МИЈАЦИ СЕ ДОЈДЕНИ НАЈНАПРЕД У МАКЕДОНИЈА, КОГА СЕ НАСЕЉАВАЉЕ У ИЛИРИЈА, ТА ЗАТОВА ЕДНО; А ДРУГО, ТОВА ИМЕ Е ПРОИЗЛЕЗЕНО ОВАКА: СВЕ МЕЃУ СЕБЕ НА МИЉОС СИ ВЕЉАТ. А МИЈАЦИ СЕ ВЕЉАТ И ЗАТОВА, ЗАШТО ИМАЈЕТ УШТЕ ЕДЕН ЈОЗИК ОД ОВЈА, КОЈ Е ОДЕЛЕН, А ТОЈ ИМ ЈЕ ЛАСТОВИЧКИ И ТАЈНИ, МЕЃУ СЕБЕ КОГА ИМ ТРЕБЕТ СИ ЗБОРУВАЈЕТ...

____________________________________________________________________

2. Патописот на Василије Бркиќ од 1771 година: (А. Матковски, Македонија во делата на странските патописци 1371-1777, Мисла-Скопје, стр.836-839)

"... РЕКАЛИИТЕ (се мисли на Реканци-Мијаци М.П.) НЕ СЕ ПОСЕБЕН НАРОД, ТУКУ ЕДЕН ДЕЛ ОД АЛБАНСКОТО КНЕЖЕВСТВО ШТО СЕ ВИКА РЕКА, ТИЕ СЕ СИТЕ СРБИ ИЛИ БУГАРИ (меѓу Реканците-Мијаците нема Срби или Бугари, тука се мисли на Македонци - М.П.), А НЕ АЛБАНЦИ. НЕКОИ ПОД ПРИТИСОК РЕЧИСИ НАПОЛНО СЕ ПОТУРЧИЈА, А ДРУГИ ПАК САМО ИМЕТО ОД ХРИСТИЈАНСКО ГО ПРОМЕНИЈА ВО ТУРСКО И ТАЈНО СИ ЈА ЧУВААТ ВЕРАТА. БИДЕЈЌИ ОВИЕ ЖИВЕАТ МЕЃУ АЛБАНЦИ ГО ЗНААТ И НИВНИОТ ЈАЗИК. ...".

____________________________________________________________________

3. Еден британски документ од 16 јули 1856 година. (Архив на Р. Македонија, Британски документи за историјата на македонскиот народ 1848-1856г., том III, Скопје 1982г., стр.385, документ бр.321 прилог IV.)
"... НА 12 ЈУНИ, ИСТИТЕ РАЗБОЈНИЦИ ГРАБНАЛЕ ВО ЛАЗАРОПОЛЕ 4 ДЕЦА ОД ИЗВЕСНИОТ ГУРТЕХИН КЕХАЈ (Ѓурчин Кокале) А И МУ ЗЕЛЕ 8 000 пијастри. ... ".


____________________________________________________________________


4. Патописот на Јохан Хан од 1858г. (А. Матковски, Македонија во делата на странските патописци 1850-1864г., Мисла-Скопје 1992г, стр.290)
"... ИСТО ТАКА И БУГАРСКИОТ (макдедонскиот М.П.) ЕЛЕМЕНТ СЕ ДЕЛИ НА ДВЕ КЛАСИ, НА СТАРИ ГРАЃАНИ, КОИ СЕ НАРЕКУВААТ МИАКИДИ (изопачено од Мијаци М.П.) КОИ СЕ ДОСЕЛИЛЕ ТУКА (во текстот се зборува за Крушево) ОД ПОДРАЧЈЕТО НА ЛАЗАРОПУЛА (изопачено од Лазарополе М.П.) И ГАЛИЧНИК И ОВДЕ СТАНАЛЕ ГРАДИТЕЛИ НА КУЌИ - И ДОЈДЕНИОТ ПЛЕБС ОД СОСЕДСТВОТО, КОЈ НЕ СКИТА, ТУКУ СЕ ИСХРАНУВА ОД ГРАДСКА РАБОТА. ...".

______________________________________________________________

5. ЈОВАН ЦВИЈИЌ, "БАЛКАНСКО ПОЛУОСТРОВО И ЈУЖНОСЛОВЕНСКЕ ЗЕМЉЕ" кн.II.
дел. Мијачка група (западномакедонски варијетет).
Мијачка група (западномакедонски варијетет)
СРПСКА ГЛЕДНА ТОЧКА
"Група правих Мијака, који себе тако зову и које околно становништво назива Мијацима, ограничена је поглавито на област Мале Реке, леве Радикине притоке. Њихова су села Галичник, Лазаропоље, Тресонче, Селце, Росока, Сушица, Гаре и Осој, а има их још на Радици, око манастира Јована Биогорског, где су ретка села чисто хришћанска, као Битуша, Горње Косоврасти и Горње Мелничане, док остала имају мешовито хришћанско-муслиманско становништво, као Требиште, Радостуш, Јанче и др. Становништво ових села, и муслиманско и хришћанско, говори српским дебарским дијалектом, и сви су, нема сумње, Мијаци. Тамошњи хришћани зову муслиманско становништво ове групе погрдним именом Торбеши. У долини Радике, пред Дебром, Мијаци допиру у села Косоврасти и Мелничане.
Северно од Дебра, све десном страном Црног Дрима, наилази се још увек на мешовита српско-арбанашка села, која се пружају на север готово до Пишкопеје где се додирују са компактном арбанашком масом у Љуми. Ово становништво називају именом Пољаш. Они се од правих Мијака разликују по занимању, по ношњи и по душевним особинама.Мијачка област и њихов начин живота исти су као и у Радици. Земљиште је састављено од плеозојских шкриљаца са овде-онде уметнутим кречњаком. Брда Русин и Говедарник изнад Галичника састављена су из кречњака. Земљиште је јако рашчлањено. Изнад речних изворишта и дубоких долина, а изнад шумске зоне, су простране површи, сувати Стогова, Бистре, Јаме и Дешата. Овде се местимично наилази на карсне појаве и на понорнице (Тонивода на Бистри). Ово је један од најзабаченијих и најскривенијих крајева на Полуострву.
Села су или на странама долина или на површима, као Галичник, Лазаропоље, Росока и Гаре, или су на проширеним деловима долина, као Тресонче, Селце, Косоврасти и Мелничане. Ова су села не само на великим висинама и у тешко приступачној планинској области већ и на веома скривеним положајима. Из долине Радике не могу се видети, као уосталом и цела област Мале Реке. Треба се попети неколико стотина метара изнад Радикина корита, да би се дошло до главног села, Галичника, па се и оно угледа тек када се дође до првих његових кућа. Са овом особином ова област јако потсећа на аромунска насеља у Пинду. Нема ниједног пута за мијачку област, и у њу се може приспети само путањама и кириџиским стазама. Најбоља је она која води из Лазаропоља у Малу Реку а пролази испод села Осоја. Са висине се види, како многобројне путање полазе из села пењући се уза стране и правећи небројене кривине, да би се напослетку изгубиле у планини. Тек су 1914 године Срби подигли друм кроз Радику, на који излазе путање што се спуштају из мијачке области. Кола па чак и двоколице били су тамо потпуно непознати. Преносило се само на коњима и магарцима. Нико не може живети у овоме удаљеноме крају Полуострва осим правих печалбара или сточара са стадима. Доб
ија се утисак да су они изабрали ове положаје због тога, да би само они могли ту живети.
Осим што су ова села веома неприступачна (најнеприступачнији је Галичник, Лазаропоље у мањој мери) она су још и најако ветровитим положајима и са великим хладноћама. У августу већ падне слана а зима освоји у септембру.Већина села су истога типа као и аромунска. Такав је нарочито Галичник.Осим млечних производа (сирева и кисела млека које се целе године држи, јер га метну у бакарне судове, прелију слојем масла и херметички затворе) све друго купују, почевши од жита па до најобичнијег поврћа, као паприке. Непрекидно иду каравани преко Бистре на Маврове Ханове и одатле преко Влајинице за Гостивар на трг. Све морају до јесени набавити и сложити у своје куће, јер зима рано наступа и онда снегови завеју све путеве. У селу нема ни хана ни пекарнице. Свака кућа спрема за себе све што је потребно за живот. Иначе су гостољубиви и путник увек нађе у приватним кућама склоништа и хране.
Тресонче, Селце и Осој заузимају положаје који потсећају на положаје планинских села моравске Србије. Нижа су од Галичника. Око њих су баште са поврћем а местимично њиве и ливаде, којих има све више уколико се више спуштамо низ долину Радике и приближујемо Косоврастима и Мелничанима. Куће су сличне словенским кућама околних области. Око њих се овде-онде види и по нека зграда, житница или кошара. И поред ових разлика њихово становништво, као и становништво Галичника и Лазаропоља, не живи од земљорадње: понеки се баве сточарством, док су сви остали печалбари.
Види се чудан појав: велика села која су готово без везе са земљиштем, чије становништво зарађује и купује све што му треба изван своје околине. Овај готово неприродан начин живота главна је одлика скоро целог мијачког племена. Ма да становништво Македоније уопште иде у печалбу, ово је најпотпунији тип словенских печалбарских насеља. Све мушкиње, почевши од десете до дванаесте године, иде у печалбу. Они не презају да иду и у даљне земље, ако им се тамо укаже прилика да више зараде. У печалби се баве по више година, и тек се онда враћају на краће време, на два до три месеца, па затим наново одлазе. Мало је оних који с
ваке године дођу кућама на један до два месеца. Само кад сасвим остаре враћају се и стално остану до смрти код своје куће. Има их који остану у иностранству и више се не враћају.
Печалбари ове групе иду по свима балканским земљама: у Румунију, у Србију, у Бугарску и у Цариград; иду чак у Малу Азију, у Мисир, а у новије време и у Америку. Лети их има у већем броју по селима; запажа се, да је њихов менталитет преиначен према земљама у којима су живели; многи од њих су усвојили и њихова национална осећања. Често су слали децу на школовање у Србију или у Бугарску. Неки су, запазивши пропагандске тежње разних балканских држава, умели одмах да их искористе. Тако је нпр. један сељак из Галичника примио знатне суме из аустриског конзулата у Солуну да преобраћа Галичане у католичку веру. Он је врло савесно обавестио своје саплеменике о мисији која му је поверена, и на томе се свршило његово посредовање. Из потсмеха су га прозвали „католиком".
Мијаци се баве свима пословима: они су дућанџије, механџије, предузимачи и халваџије; раде као надничари, као фабрички радници и у америчким рудницима. У селу су обично само старци који живе од новца што га шаљу печалбари, затим деца испод десет година и жене. Пошто сврше свакодневне домаће послове, који нису велики, жене проводе остало време у израђивању и оправци одела за себе и за људе. С времена на време пролазе путујуће терзије и они довршавају оно што жене нису могле урадити.
Ипак у сваком селу има по неколико породица са доста стоке. Ове се породице, иако имају по једног или више чланова у печалби, баве и сточарством, и од њега живе. После Ђурђевдана се дижу на бачила где подижу привремене станове, праве сиреве и масло и продају вуну и овце. Пред зиму слазе у јегејско приморје где напасају стада на пашњацима које су з
акупили. Раније су слазили у Мусакију, у Арбанији, поред Јадранског Мора. Враћајући се са зимовања, они су, као и Аромуни, куповали и на коњима доносили кућне потребе; те се из тога и код њих развила трговина. Нарочито су у Елбасану куповали со и уље и носили у Гостивар и у Тетово и продавали. Многи су се од њих били усавршили у овој трговини, али је све ово нестало због несигурности.
Наишао сам на два три стара сточара од преко 60 година који никада нису били печалбари. То су снажни људи, испечени и ишибани планинским непогодама, очврсли и издржљиви, свеже и бистре памети. Ово је прави ранији мијачки тип.
Живот се код Мијака овако развијао:
До средине 19. века сточарство је било јако развијено и свака је кућа имала доста стоке. Сточарство је постепено опадало и данас је готово ишчезло због арбанашких отмица, убистава пастира и све веће несигурности. Пљачке су вршили поглавито Арбанаси из области између Љуме, дебарске Малесије и Охридског Језера. То је становништво врло сиромашно, често гладно и дивље, и код њега су беда и безвлашће допринели развитку ове „пљачкашке привреде". Уколико је сточарство опадало утолико је кирџијање било знатније. Али је и ово занимање било несигурно, јер су Арбанаси пресретали кириџиске караване и отимали им робу, стоку и новац. Одувек су Мијаци имали својих печалбара и не памти се, да су мијачка села била без њих. Али нарочито од средине 19. века, поглавито због тога штo није било других прихода, печалбарство се све више развијало до данашњих размера. Тако су Мијаци променили занимање: готов новац се лакше сакрије но стадо и не мора се носити уза се.
Мијачка ношња, нарочито женска, врло је карактеристична. Најинтересантнији је део мушке ношње, који се из ове области распростро овде-онде по Македонији, ћеиаре или ћеие, црна сукнена горња хаљина, која нарочито покрива рамена и леђа и која је слична хавелоку (пелерини). У неким селима га зову зобонче. Мијачка капа је слична црногорској; а зову је ћулавче. Остали су хаљеци онакви као и свуда по Македонији, само су овде од грубог, црног сукна. У дебарској жупи, која се граничи са мијачком облашћу, ћепе је са ресама и куповно: израђују га битољски кројачи. Док је код људи обично црна боја, код жена и деце је боја одела и везова црвена, и то вишњева или крмезна, дакле затворено-црвена, боја. То је посебице мијачка боја. Ни у једној ношњи на Балканском Полуострву она не пада толико у очи као у мијачкој. На лепом летњем дану, кад сви изађу из кућа, особито изненађује ова црвена боја, која одудара кроз сиву боју земљишта, камених кућа и плочних кровова. Нарочито је у Галичнику дивно погледати малу, али здраву и румену децу, потпуно обучену у одело вишњеве боје: ,,чакшире", „зобонче" и „долама".
Сви делови женске ношње су исте затворено-црвене боје. Нарочито су карактеристични везови на кошуљама: цео рукав од рамена је особито лепо извезен шупљикаво, са геометриским шарама, а тако исто и груди и јака. Сви ови везови захтевају пипав и дуготрајан рад. Нарочито је богато извезена шнока, невестинска кошуља, која се после свадбе само још неко време о празницима и о свечаним данима носи, затим се оставља и предаје ћеркама о удаји.
Исто је тако карактеристичан као тнока и старији облик дарине, велике вунене махраме, која се носила на глави. Осим малог квадрата у средини, сва је дарпна украшена везовима вишњеве боје. На новијој дарпни се постепено увећава квадрат (бело поље) у средини, док извежене ивице постају све уже.
Врло је интересантан и „превез" који се овде зове сокај. Носи се на глави и спушта се преко леђа. Крут је, од грубе вуне вишњеве боје, са црвеним ресама при дну: често је поткићен белим и сјајним ђинђувама. Сокај носе само невесте, и то прве три године. Он није посебно мијачки хаљетак јер је раније ношен и по целој западној Македонији, у којој су га понеке старе жене очувале. Досад се нарочито одржао код Мијака и код Голобрђана на левој страни Црнога Дрима.
Вишњеве боје су и чарапе и појасеви. Појасеви су код мијачких жена краћи и спретнији него у осталој западној Македонији.
Горња хаљина, клашеник или зубун, је од беле вуне и покривен црвеним украсима и везовима.
У целини узевши овакве ношње нема ни један крај на Балканском Полуострву. То је карактеристична мијачка ношња, коју сачувају и кад се отселе, као што је то случај са онима који су се населили у Смиљеву код Битоља и у Крушеву.
Као печалбарски живот, тако и мијачка ношња указује на везе са сточарским Аромунима. Чак и називи за поједине делове одела, као дарина, сокај и др., аромунског су порекла.
Исто је тако врло карактеристичан мијачки дрворез. О пореклу његових мотива као и о уметничкој вредности овога дрвореза не може се говорити без нарочитих проучавања. Али је знатно, да нико од Јужних Словена није дао толико дрворезачких творевина колико Мијаци. По многим кућама се виде столице, наслони од клупа и таванице у собама са дрворезом. Још и данас има дрворезаца у селу Осоју, као што има зоографа, иконописаца, који раде црквене слике, у селу Лазаропољу. Огромни иконостас манастира Св. Јована Бигорског, израђен пре 110—120 година, дело је два мајстора из Осоја. Неки од ових дрворезаца дали су врло лепе мотиве у орнаментици, иначе су узимане махом слике из црквенe историје. Пао ми је у очи Санзовинијев венац, који је талијанског порекла. Мијачки су мајстори радили и дрворез у цркви Св. Спаса у Скопљу. И по другим црквама западне Македоније има њихових дрворезачких радова од веће или мање вредности. Мијаци су се бавили овим послом и изван своје области: њихових дрворезачких радова има и по многим црквама моравске Србије. Њихов дрворез ме је потсетио на многе рез
барије које се виде по кућама и по црквама у Карпатима.
То су све били самоуци, који су своју уметност један од другога угледањем примали. Као што се види по Санзовинијеву венцу они су бавећи се у печалби умели да запажају и да се науче.
Код Мијака, као и у мавровској групи, нисам запазио ниједан монголоидни тип. Али има доста црномањастих, кашто гаравих, нарочито у Галичнику и у Лазаропољу. Ипак превлађују смеђи, а овде-онде има, као у Тресончу, и потпуно плавих типова.
Раста су средњег, па чак и малог; врло су ретки високи и крупни људи. Жене су им уопште крупније и пуније од људи, и није редак случај, да је жена крупнија и виша од човека.
Мијаци се жене и удају само међусобно. Не зна се ни за један брак са Брсјацима који су у њихову суседству: у Копачу, Кичеву, итд. Сматрају их за људе просте, дивље, без укуса, и готово презриво рекну за њих и за њихове особине: Брсјачиште. Мијаци сматрају себе за нешто више од свих својих суседа: од сељака дебарске Жупе, од дебарских Пољана и нарочито од Голобрђана с друге стране Дрима. Ове последње презриво зову Улуфима или Кецкарима (козарима), и за њих кажу да имају простачке и дивљачке обичаје.
Чини ми се, да ниједно друго становништво централног типа нема више поноса и тежњи за самосвојношћу и самосталношћу него Мијаци. Поносе се својим именом и имају нечега свога, својственога и самосталног. Кротки, тихи, по изгледу смерни, давали су доста разумних људи који су се одликовали окретношћу и вештином и умели да штите интересе свога племена и да га паметно воде. Али су имали и силних типова, од своје ћуди, који опомињу на неке Динарце. Још се и сада сећају Јована Опуте из села Битуше, који је умео да улије страх Турцима, тако да су се пред њим дизали на ноге и поздрављали га када је на коњу пролазио. То је био богат сточар који је имао више од 2000 оваца. Жртвовао је све своје имање у одбрани хришћанске вере. До његова времена у неким мијачким селима су почели примати ислам. Самим својим угледом успео је да поврати у хришћанску веру три поисламљене куће у Галичнику, једну у Мелничанима и, како се каже, још више дру
гих у Тресончи. Погинуо је 1840 године.
Поглавито је мијачка творевина манастир Св. Јован Бигорски, чије је име више пута поменуто. Они су га обновили и издржавали. По једној историји која се чува у манастиру као да је основан 1020 године, а напуштен и порушен за време Турака. Тек 1743 године под архимандритом Харитоном Мијаци су га обновили; 1795 године подигли су цркву која и данас постоји. Прва звона му је поклонио 1837 године кнез Милош Обреновић, а друга два 1850 године Кара-Ђорђевићи. Најпознатији калуђери овога манастира су били Мијаци. Божја служба се у њему увек служила на словенском језику, и пре него што је основана егзархија.
Захваљујући овоме манастиру одржала се словенска служба код хришћана у Малој Реци који говоре арбанашки. Мијаци су врло одани православљу. Свако село има по једну цркву коју сељаци брижљиво похађају; нека села имају и по две цркве. Њихова побожност личи на грчко - аромунску.
Кад се погледа етничка карта, види се како је ово област у којој су се православни Срби одржали најдаље на западу. Арбанаси су продрли дубоко на север, у долину Црног Дрима и преко Љуме у Метохију, па чак и на југ од Охридског Језера. Овде се, око манастира, одржао хришћански живаљ чак и преко Дрима. Све ово показује велику улогу коју су имали Мијаци и њихов манастир у спречавању арбанашког продирања на исток.
Мијаци су врло интелигентни. Нисам наишао ни на једног глупог и заваљеног. Они су ведри, бистри, присебни, брзо и добро схватају; умеју да господаре собом. Ове особине не произлазе из њихова печалбарског занимања. И сама чињеница што они најбоље успевају у печалби, знак је њихових знатних духовних способности. Умели су да се обогате и да дођу до великих положаја, нарочито они из Галичника, који су се разишли по свима балканским земљама. Али је још сигурнији знак њихових интелектуалних особина, што су им деца врло бистра. Учитељи који су били по разним областима централнога типа једногласно тврде, да нису видели интелигентније деце. Оно мало старих сточара, који нису путовали, изненадили су ме трезвеношћу мишљења и оштрином схватања. Познао сам неке породице плаве комплексије, нарочито у селу Тресончи, код којих је дубоко развијена осећајност и склоност размишљању. Код њих интелигенција није обрнута на „работу" и зарађивање. Укус и уметничке склоности, које смо поменули, доказ су да Мијаци и поред свих тешкоћа с којима су се имали борити нису могли огрезнути у „работу" централнога типа. Они су слободни и отворени више но ма која друга група овога типа. Осим тога су предусретљиви и гостопримни. У психичком погледу приближују се динарском типу.
Као што смо видели, мијачка је област између Влахинице и Дримскога Грла, најзатворенији крај на Балканском Полуострву. Доскора није било осим коњских путања никаквих путова ни за Гостивар, ни дуж Радике, ни према Струзи. Пут за Стругу почели су градити Младотурци, друга два су израдили Срби после ослобођења (1912 године). Како је ова област била без веза са великим моравско-вардарским путем, није у масама учествовала у оним великим миграцијама које су захватиле чак и Полог. Исто тако је неприступачна и непроходна Арбанија спречавала везу ове области са Јадранским Морем. Од свега становништва централног типа Мијаци су најмање били изложени оном познијем развитку језика, одела, живота и навика, који је јако захватио моравско-вардарски варијетет и проузроковао дубоке промене у динарском типу.
Овде се особито одржало старо балканско становништво, и све потсећа на далеку прошлост.
У Радици се очувао стари начин сточарења, номадско сточарење, које су ови Југословени вероватно наследили од Аромуна. Одело украшено веома старинским словенским и аромунским шарама, без сумње је најстарија јужнословенска ношња. Језик је такође врло архаичан. Има муклих гласова. Старословенско „Ј'ус" се изговара на разне начине, као е, а, о (река, рака, рока == рука). Уцотреба члана, као и неких конструкција (имам чујено, имам видено), показује страни, вероватно романски утицај, можда утицај аромунског језика.
Али поред ових архаичних особина запажају се и нови утицаји, проузроковани печалбом, који се нарочито осећају на људима, али све више захватају и жене и децу.
Мијачка кућа и живот су са више угодности но што је случај код других сељака централнога типа. У њиховим кућама има кашто више предмета савре
меног напреднијег живота.
Печалба, која је развила индивидуализам, уништила је задруге. Међу свима областима централнога типа у овој је најмање задруга. Одржало се само неколико код оних који се баве о сточарству.
Начин мишљења се изменио код људи, према земљама у којима су били у печалби. Тако је и са језиком. Школе, а после ослобођења и војна служба и мешање учинили су, да има много деце и младића који говоре језиком Шумадије, задржавајући свој стари акценат.
У погледу историске свести код њих има само трагова старе српске прошлости. Старији људи знају за косовску погибију и за „цара" Лазара и о „службама" (славама) још се певају песме којима се слави ово доба. Али сада, после јаке бугарске пропаганде, ређе их певају но у раније време. Мијаци врло много знају о Краљевићу Марку, за кога веле, да је родом „од Леген-град". Изнад торбешког села Присојнице има развалина од града. Мијаци причају, да је одатле војвода Дамјан отишао у бој на Косову. Имају и песме о зидању српског манастира Хилендара у Светој Гори.
Свака породица има славу („службу"). Средиште мијачког духовног живота је манастир Св. Јована Бигорског. Све што у њему има везано је у националном погледу за српску историју. У њему је врло стари поменик, ванредно лепо писан на пергаменту, чувен са своје израде, у коме је историја овог манастира; у њему се помињу само српски владаоци од лозе Немањића и српски архиепископи. Исто тако су на живопису на спољашњим манастирским зидовима насликани само српски владаоци до Косовске битке. Те је слике радио сељак зоограф из Лазаропоља. Уз то историја овог манастира, као и самих Мијака, показује, да су увек тежили за самосталношћу. Стално су се противили грчком језику у служби божјој. Кад се и њима хтела да наметне бугарска егзархија, њихови су калуђери умели одржати потпуну слободу према новој цркви и сачувати све српске старине којих је било у манастиру.
У мијачкој историјској свести и предањима нема ничега бугарскога. Штавише особито изненађује, да бугарска пропаганда, старија и јача од српске, није могла код њих унети ничега из бугарске историје ни кроз школе ни преко свештеника. Добио сам утисак, да је егзархија у ову област слала махом нешколоване људе и да је за њих цела школска и црквена пропаганда била само средство да дођу до новаца, да се дакле изметнула у врсту печалбе.
Док су мухамеданци врло ретки у Малој Реци, многобројни су у Радици. Зову их погрдним именом Торбеши. У географском погледу они су наставак зоне коју заузима православно становништво арбанашког језика. Највећа су насеља ових мухамеданаца: Жрноница, Болетин, Видуша, Присојница, Хаџиовце, Скудриње и Доње Косоврасти. Има и мешовитих села у којима су мухамеданци измешани са православним Мијацима. То су: Требиште, Радостуш, Велобрдо, Јанча и Могорче.
Изгледа, да су Торбеши поисламљени у исто време кад и Горани у Шари. Сви знају, да су били хришћани, и то ми је и сам хоџа из Жрнонице причао. Последњи православни Мијаци који су живели у неким торбешким селима поисламљени су или су се отселили после 1863 године, јер се до тога доба помињу православни становници са српским именима у Присојници, Жрноници, Штировици и Дубову, у којима сад нема ниједног хришћанина. У Жрноници се један крај још и сад зове Поповска Махала. Менталитет ових поисламљених веома изненађује: њихове жене и њихова деца још увек долазе и траже лека у Бигорском Манастиру. Само хришћански светац може по њихову схватању да излечи мухамеданске
болеснике.
Превлађују српски типови, тако да је немогућно разликовати поисламљене од православних Мијака. Жене и деца знају само српски, а људи још и турски и арбанашки. Арбанашки су научили због додира с Арбанасима, а турски у Солуну, Серу, Драми и Цариграду као печалбари.
У печалби се Торбеши баве свима пословима, нарочито бакалским. Али пошто се они баве само ситним пословима, не стичу онаква богатства као православни из Галичника, Лазаропоља и других села. Као и православни Мијаци, и Торбеши су много патили од Арбанаса с оне стране Кораба и Дешата. Ови су крали и пљачкали целу област осим Жрнонице, у којој је за време Турака седео кајмакам (срески старешина) и било жандарма и нешто војске.
Торбеши су, као и сви отпадници, врло одани мухамеданској вери. Немају онога поноса мухамеданских Срба у Босни, јер међу њима нема муслиманског племства.
Торбешка су села збијенога типа, а таква је и варошица Жрноница. Превлађују двоспратне куће турскога уређења и кроја.
О пореклу Мијака имам неки број података и запажања са мојих путовања[xix]. По свима природним особинама ово је могла бити једино област аромунских сточара. Вероватно да су они ту живели у почетку Средњега века, а несумњиво је, да су се по њој и доцније насељавали. Они су проводили лето на суватима, а зими су се спуштали на југ Балканског Полуострва, у јегејско илиј адранско приморје. Галичани имају предање, да су њихово село основали аромунски пастири који су дошли са реке Галика код Солуна. У Росоку су најстарији становници „Власи", који су дошли из Арбаније. Као што смо видели, у Лазаропољу има велики род Дракули, пореклом из Росоке, који се у ово село доселио пре 120 година. Готово сви су црномањасти, скоро гарави. У Галичнику има породица Цинцаревић. Међу Мијацима, нарочито у Галичнику, има највише јако црномањастих, са сјајним очима, који веома потсећају на цинцарске типове. Најстарија породица у Галичнику, једна од оних које су се доселиле са Галика, зове се Пуљевци. Све што смо раније рекли о ношњи, о називима њених појединих делова, о начину живота и о типу насеља, потсећа на Аромуне.
Ови су се Аромуни стопили са неким старим словенским становништвом. Најстарија села, као нпр. Тресонче, по типу и изгледу су чисто словенска. Топографска су имена великом већином словенска (Бистра, Јама, Тонивода, Јастребац, Србиновица, Каменица, Зла Страна итд.). Ово су облици који немају ничега архаичног.
Стару словенску основу појачали су многобројни досељени Словени из Арбаније. То је вероватно српско средњевековно становништво које је због све тежих прилика за живот напуштало Арбанију и повлачило се на исток. Тако у Лазаропољу има велики род Кокалевићи, који се пре 150—170 година доселио из Мата, из села Мацукала. Они који су остали у томе селу Мацукалу поарбанашени су и поисламљени, зову се Кокаји и има их 45 пушака. Доскора су поисламљени Кокаји и Кокалевићи у Лазарпољу који су остали православни одржавали срдачне везе и једни другима долазили о великданима и свадбама. Узајамност међу једнима и другима била је толика, да су заједнички плаћали крв приликом умира крвне освете и светили заједнички увреду и убиство. Занимљиво је, да је прабаба данашњих Кокалевића доведена у Дебар за време Карађорђева устанка као девојка робиња из параћинског краја у Северној Србији. Прадед Кокалевића видео ју је код једног бега и узео за жену.
Из области Булчизе, с оне стране Црног Дрима (у изворишту реке Звезде или Ват-Зезе) су Џунгуловци или Хаџијевци у Лазаропољу. Они који су остали у Булчизи поисламљени су и поарбанашени. По казивању једног српског учитеља, који је тамо био општински деловођа 1914—1915 године, становници ове области знају да су били Срби и сачували су доста хришћанских обичаја. Тамо има и рушевина од цркава. Пред Велику Госпојину посте исто онако као православни, а не као Турци уз рамазан; сахрањују мртве по хришћанским обичајима, са прекрштеним рукама и ногама окренутим истоку, а не као муслимани са ногама окренутим југу и са рукама опруженим низ тело.
У Галичнику има сриска породица Дурузовци, досељена пре 180 година из Драча (турски Дуруз) или из драчке околине. Има такође српских досељеника из области Черменике, која је у сливу реке Шкумбије, на 300 км. североисточно од Елбасана.
Међу Мијацима има дакле много српских досељеника из Арбаније, на које ћемо такође наилазити и по другим областима, Пред процесом арбанашења и помухамедањивања они су делимично напуштали Арбанију и повлачили се ка средишту Полуострва.
Уопште су Мијаци, који сада претстављају одређен тип, знатно друкчији од типова околног словенског становништва, постали мешавином старог словенског становништва са Србима који су се доселили с оне стране Црног Дрима и с Аромунима.
Стапање је могло ићи овако:
У великој давнини ово је била област насељена аромунским сточарима, који су живели у привременим летњим насељима. У Средњем веку су у њу продрли Словени и измешали се с овим старинцима, оснивајући по свој прилици своја села. Услед ове мешавине и додира настало је пословењавање Аромуна. Словени су се од њих научили на далека сточарска кретања, од њих су примили тип села, печалбу, исто тако и неке делове женске ношње. Доцније је било и нових прожимања: долазили су аромунски досељеници из Арбаније. Али је с друге стране и словенски елеменат био појачаван досељавањем Срба из Арбаније, нарочито у току последња два три века.
Изгледа, да мијачко исељавање није старије од једнога века и да је настало тек онда кад је сточарство почело да опада, те су они били принуђени да мењају занимање. Ово исељавање пада у исто време са нестајањем неких мијачких села, као села Орехова, код манастира Св. Јована Бигорског, Старог Села код Сушице, Главиног Села надалеко од Лазаропоља и Лопушника изнад Тресонче. Из Главиног Села и Лопушника неки су се населили у Лазаропоље. Има их отсељених у непосредној близини, у селу Ехловцу у Копачу. Највише их је отишло даље, у околину Битоља и Прилепа. Тако је чисто мијачко велико село Смиљево, недалеко од Гопеша код Битоља. Његово становништво је из поменутих напуштених села и још из села Росоке. Смиљево је истога типа као и села суседних Аромуна. Задржали су мијачку ношњу, нарочито жене. Других досељеника има доста у Крушеву, измешаних с Аромунима, са којима се лако сроде и укрштају женидбама и удадбама. Мијачких досељеника има и у селу Слепчу, северно од Прилепа. Напослетку их има отсељених чак и у велешком крају, где су изнад села Богумила у изворишту реке Бабуне основали села Ореше и Папрадиште. Села мијачких отсељеника су увек на великим висинама или у подножју високих планина, да би се могли бавити о сточарству.".

______________________________________________________________


6. В. Кѫнчовъ, "Македония. Етнография и Статистика", София 1900.
БУГАРСКА ГЛЕДНА ТОЧКА
"... Пó на сѣверъ вододѣлнитѣ планини между Черни Дримъ и Шкумба, които сѫ граница между Македония и Албания, сѫ и прѣдѣлъ на българското население. То се е упазило тукъ отъ часть заедно съ вѣрата си, отъ часть като е прието мухамеданството. Едва при града Дебъръ българитѣ се срѣщатъ съ гѫста албанска маса.
На с. отъ Дебъръ се издига планина Кърчинъ, която образува най-западния край на главната колосална Шарска Верига; по нея слѣдва и македонската граница. Българското население по цѣлата линия дори до Качанишкия Проходъ е оттикнато дѣ повече, дѣ по-малко отъ естествената географска граница на Македония. Долното течение на р. Радика (която цѣла остава въ Македония) е населено съ българи, а къмъ горното течение българитѣ отстѫпили мѣсто на арнаути. ...
... Отъ старитѣ имена се запазило до сега само името на бърсяцитѣ. Това племе е населявало нѣкога голѣма часть отъ Македония около градоветѣ Битоля, Охридъ, Прилѣпъ и Велесъ. И до сега тия мѣста сѫ гѫсто населени съ българи, които се отличаватъ отъ своитѣ съсѣди по говоръ, облѣкло и жилища. Старото племенно име се зачувало най-добрѣ въ Кичевската Котловина. Кичевци наричатъ себе си бърсяци и се гордѣятъ съ това име. Малката паланчица Крушево е населена съ прѣселенци отъ Кичевско и Дебъръ, които добрѣ се отличаватъ едни отъ други, и се именуватъ бърсяци и мияци. Въ Горна Прѣспа бърсякъ се нарича човѣкъ юнакъ, личенъ и смѣлъ. Въ Охридско и Дебъръ това име не се споменува; сѫщо и въ Прилѣпско. На западъ отъ бърсяцитѣ, отвѫдъ Бистра Планина, въ Дебъръ, сѫ запазени мѣстни имена на жителитѣ отъ нѣкои краища. Населението отъ Мала Рѣка, безъ селото Горно Косоврасти, се нарича Ми’яци. Освѣнъ тамъ мияци сѫ още жителитѣ на с. Ехлоецъ въ Кичевско (населените на Ехлоецъ било дербенджийско; жителитѣ му пазили прохода Яма. То било голѣмо и силно. Прѣди 120 година било съсипано, вероятно отъ арнаутски налитания, и голѣма часть отъ него се пръскатъ по разни краища. Имало бѣжанци дори въ Черна Гора. Вѣстникъ „Вѣсти”, Цариградъ, г. IX. бр. 63.), жителитѣ отъ с. Смильево въ Битолско и на селата Папрáдища и Орешово въ Велешко. Всички тия сѫ прѣселенци изъ Дебъръ отъ края на миналия вѣкъ. Името е произлѣло отъ м. ч. ми’я, вмѣсто ние, както се употрѣбява у мияцитѣ. Мияцитѣ живѣятъ въ голѣми сбити села, иматъ добри каменни кѫщи и се гордѣятъ съ своето име. Смѣтатъ се по-високо отъ бърсяцитѣ и не обичатъ да се женятъ съ тѣхъ. ... Мияцитѣ ходятъ въ странство главно като дюлгери, иконописци и дърворѣзци; прѣспани като градинари, кичевци като хлѣбари, прилѣпчани и охридяни като разни търговци и пазарски занаятчии: желѣзари, тенекеджии, казанджии, месари, сладкари. ... Къмъ Дебъръ се срѣщатъ по-често свѣтло-коси и свѣтло-кожи хора съ обли лица и много пѫти съ четвъртити арнаутски лобове. ... Везани женски кърпи за глава въ Охридско, Кичево и Дебъръ се отличаватъ по хубостьта си и нигдѣ другадѣ българкитѣ не носятъ такъвъ хубавъ накитъ на главата както тукъ. Отличителна е горната черна дрѣха на прилѣпчани и битолчани, прѣпасана съ поясче, съвсѣмъ прилична на влашка антерия. Мѫжетѣ носятъ гащи съ отворени крачули. Въ Дебъръ и мѫжката носия се отличава и приближава къмъ арнаутската. ... Най-важни отличителни особности на западно-македонскитѣ българи се намиратъ въ говора имъ. Имената иматъ три члена: т, та, то; в, ва, во; н, на, но: жена-та жена-ва жена-на. Другитѣ български говори срѣщу това иматъ обикновенно само членъ т, та, то. Въ тоя говоръ има правилно ударение на третата сричка отдирѣ, което не се забѣлѣзва нигдѣ въ други български говори. Изговорътъ на ѫ въ тия западно-български краища е различенъ: въ Дебъръ се изговаря като о: поть, можъ, мока; въ нѣкои части на Охридско като ъ: пъть, мъжъ, мъка; въ Прилѣпско, Кичевско, Битолско и Велешко като а: мажъ, пать, мака и съ това се доближава до западно-българското нарѣчие. Западно-македонцитѣ на всѣкѫдѣ изговарятъ ѣ като е — обща особность на всички западно-български говори. ... Западно-македонскитѣ български села всѫдѣ сѫ събрани на едно мѣсто, обикновено въ долинитѣ на рѣкитѣ. Кѫщитѣ сѫ построени всѣкога върхъ земи, обикновено отъ дърво, мазани съ калъ. Като извадимъ чифлишкитѣ села отъ Прилѣпско и Битолско повсѫдѣ жилищата на населението иматъ повече отъ една стая, всѣкога сѫ съ коминъ и прозорци, и при малка имотность правятъ се на два ката. Най-добри сѫ жилищата на мияцитѣ въ Дебъръ. ... Въ Дебъръ има голѣми семейства, понеже братята обикновено не се дѣлятъ доклѣ не очуватъ по нѣколко синове и ги оженятъ. Когато едни странствуватъ, други остаятъ дома при семействата. Всѫдѣ въ Поле, Жупа, Голо Бърдо и Дримъ Колъ има семейства съ 15—20 души членове. Най-многобройни сѫ недѣленитѣ родове въ подримскитѣ села дори до гр. Струга, дѣто 5 или 6 членни семейства сѫ изключения. Въ с. Пареши има семейство отъ 6 женени братя недѣлени съ 47 души членове. Само въ Мала Рѣка Мияцитѣ се дѣлятъ по-често и нѣматъ голѣми родове ведно. ...".

____________________________________________________________________

7.List of Macedonian American World War I Soldiers:
Abraham Abdul, Nesilic, Macedonia; Tony Angeloff, Monastir; John T. Bando, Monastir; Menillos Bassaras, Macedonia/Greece; Michael Branoff, Macedonia/Greece; Tom Budles, Macedonia; Mike Chas, Macedonia; Jordan N. Christa, Gopeshi, Macedonia; Louis Christo, Macedonia; John Costa, Macedonia/Serbia; James Costos, Macedonia/Greece; Manuel Demitri, Macedonia/Greece; William Demos, Macedonia/Greece; Konstantin Dimitri, Florina, Macedonia; John Dimitro, Zorovo, Macedonia; Floral Dimitry, Zelenitze, Macedonia; Fezola Elmass, Nezvilic, Macedonia/Turkey; Christ S. Erca, Macedonia; Geroge Evanoff, Macedonia/Turkey; Krste Evanoff, Vilage Lazaropole, Macedonia/Turkey; Lazo Evcheff, Macedonia/Turkey; Ahment Gami, Macedonia; Kemal Geladin, Macedonia; Christ George, Monastir, Macedonia; John George, Macedonia; Tom George, Belcomen, Macedonia; Mike George, Setina, Macedonia; Hanese Georgeff, Mannike, Macedonia/Greece; Anastin Gerskocin, Macedonia/Greece; John Gilott, Gumendja, Macedonia; Christo Grozdanoff, Capari, Macedonia; Thomas Gurgeff, Macedonia; Steve Jameson, Macedonia/Greece; Amin Jenil, Macedonia; Tashi D. Karadjoff, Macedonia; Alexadria Kostiff, Mokra Letz, Macedonia; Gligor Kostracoff, Macedonia/Greece; Tippa Kotzeff, Macedonia; Thomas Louie, Breznitza, Macedonia; Murad Mahamet, Gravenna, Macedonia; James G. Manoff, Macedonia;...
превземено од: МАКЕДОНСКИ ГЛАС, 17.02.2008г..

______________________________________________________________

8. Путопис дела Праве – Старе – Србије. I. свеска од М. С. Милојевића 1914 г.
ПУТОПИС, дела ''Праве Србије'' од млогих сада тако зване ''Старе Србије''.
Пре саме ствари, неће бити сувишно, ако ово, што иде, напоменемо...
1. Да нас је високо-учена и поштовања достојна старина, претседник Српског ученог друшства, г. Јанко Шафарик, садањи члан државног савета, понудио: ''да одемо у Дибарску нахију старе или као што рекосмо ''Праве Србије''- и тамо да опишемо обичаје, и препишемо песме, -нарочито сватовске, племена тако званог ''Мије'' или ''Мијаци'', које се од свију српских и славенских племена, како у обичајима, а нарочато сватовским, тако исто и у језику, разликују''. Ову понуду ми смо у два маха одбијади, из узрока: што смо већ две књиге: ''3бор песама и обичаја укупног народа српског, I обредних, а II сватовских'' издали, добившп доста грађе из истог племена ''Мијака;'' што смо желели да још кô да овом пољу поради, а нарочито од способних и ученијих људи; што смо имали започетих других послова и што смо хтеи да се ова ствар строжије и са већим силама, и по знању и лицима, изврши. Али, кад нас исти господин извести: ''Да се нико не прима тако опасног посла, па ни од млађијих наших људи''; ми смо га се радо и свесрдо примили обгрљивши га, тако рећи, оберучке. Ми смо и сами, још пре неколико година, сагоревајућом љубављу, ово желели и више пута молили наше владе: да нам допусте, о сопственом трошку, обићи свете земље српске; но да не губимо права чиновнишка. Али високе владе наше, имајуће и сувише разлога, а нарочито: ''да ће овакав дут пасти у очи и тумачити се не с такве научне, но с тачке политичке'', одбијале су нас; те ми тако, и с тога, не могосмо жељи нашој за доста учинити.
2. За овај пут одређена је била сума од 80. дук. ц. По примљеној суми ваљало нам је се одма кренути, како би о Петровудну били у Галичнику поменуте нахије, у ком је тада било 7. свадби. У путу разабравши: да ће на Петровдан у Галичнику бити само 7 свадби, а 8. на св. Илију, и да ће у Лазаропољу на св. Илију бити 32; ми нисмо хитали, нити смо право ишли у Галичник, као што ће се из путовиса видети; него смо, ради могућих, свестраних описа, светих српских крајева, о једном трошку, а већој муци, гледади: да што више видимо, опишемо, разаберемо, познамо, прегледамо, изсљедимо, прибележимо и т. д. ...

______________________________________________________________

9. СПОМЕНИ ОТ МОЕТО МИНАЛО
Тома Николов
(Изд. на Отеч. фронт, София, 1989)
27. ПОСРЕЩАНЕТО НИ В ДЕБЪР
… От Галичник през с. Тресанче отидохме в с. Лазарополе. В Тресанче пак същото посрещане извън селото и след една малка почивка продължихме пътя си, защото бързахме да се върнем в Кичево. Нашата задача беше да посетим по-главните села. Но при тези посещения ми направи впечатление, че на селяните не беше много приятно, като ни виждаха да вървим заедно с турските чети, между които имаше четници от албанските села Заяс и Гарани, довчеращни разбойници.

ПОСРЕЩАНЕТО НИ В С. ЛАЗАРОПОЛЕ
Селото Лазарополе по численост на къщите и населението е второ след с. Галичник между миячките рекански села. Поминкът на селяните се състои в това – почти всички селяни есенно време отиват в чужбина (на гурбет) за печалба. Така че през зимата в селото остават старците, жените, децата, кметът и свещениците. Напролет гурбетчиите се връщат от чужбина и тогава в селото цари голямо оживление. На деня "Свети Илия" става голям събор и в тоя ден стават всички сватби с тъпани и зурли. В Галичник сватбите правят на Петровден.
В Галичник скотовъдството беше много развито и имаше няколко кехаи, собственици на по няколко хиляди овце. През зимата галичани отиваха да пасат овците си в Солунско и Ениджевардарско, където няма зима и има хубави пасбища.
Лазарополци пак със своето ходене по гурбет в чужбина из разни държави – най-много в България, бяха с по-голяма култура и по-будни в сравнение с галичани. Те са хитри, духовити и съобразителни. Гордеят се с това и наричат галичаните "обела" – прости като овчари. В домашния си живот, в обноските си и с носията си държаха първенство. Съществуваше поговорка: "Галички жени, а лазарополски мъже", с която се изтъква първенството по красота на жените в с. Галичник и това на мъжете в с. Лазорополе. Имаше едно съревнование между двете села: галичаните се гордееха със своето завидно материално положение, като големи скотовъдци, а лазарополци със своята изтънченост и култура. Те биха големи майтапчии (шегобийци) и ако се случеше да попадне някой чужденец, който не ги познава, в тяхната среда, ще го прехвърлят през девет баира, без да му дадат възможност да се усети.
Дебърският гръцки владика Антим, по народност албанец от Берат – Южна Албания, обичаше много майтапите. Затова, като отидеше в селото за празника "Свети Илия", престояваше по 2 – 3 седмици, за да се развлича с лазорополци, които не падаха по-долу от него в майтапите.
Освен това с. Лазарополе националното съзнание беше по-закрепнало, отколкото в с. Галичник, поради което сръбската пропаганда не можеше да вирее. През 1907 г., доколкото си спомням, хаджи поп Теофан от Лазарополе вдигна националното знаме за борба против гръцкия владика Антим. Когато последният на Иленден отиде в селото по случай събора, придружен от няколко суварии (конни стражари), никой от селото не излезе да го посрещне и той се настани в къщата на семейството Панчевци, което отпосле стана сърбоманско. Озлобен от това, владиката наредил чрез дебърските власти да се извика хаджи поп
Теофан в гр. Дебър. Последният тръгнал, но пътьом, над с. Кусоврасти, бил убит от подкупена охрана от Антима. Лазарополци, като се научиха за това убийство, всички – мъже и жени, обсадиха квартирата на владиката и с камъни изпотрошили прозорците на къщата. Антим едва успял да се спаси, като се скрил в една изба и оттогава не стъпил в селото.
Посрещането в това село беше бляскаво. Цялото население, облечено празнично, беше излязло под селото на ливадите, организирано и построено в шпалир. На лично място беше построена селската милиция – все отбрани млади момци, облечени в народна носия: бели бечви, сърмени джамадани и кичета на главата, везани с коприна, всички с трикольори на рамо и въоръжени с пушки. Щом наближихме, селският войвода, който живеел в България, гръмогласно изкомандува: "Строй се... Мирно-о! ... За по-о-чест!" Всички замръзнаха на местата си, а милицията взе за почест и всички гръмогласно извикаха: "Яшасън Хуриет!" Като минахме пред шпалира, жените ни обсипаха с венци и цветя. Офицерите обаче, като видяха трикольорните ленти, с които бяха окичени селските четници и други мъже, измениха цвета на лицето си. Влезнахме в селото тържествено и се настанихме в определените квартири. Първенецът в това село Йосе Хаджиевски, бивш ръководител на организацията и най-влиятелното лице в селото, беше ми познат от 1907 г. Той беше много хитър и тактичен мъж, надарен с природен ум. ...

______________________________________________________________

10. Спомени - Лука Џеров
Борба со арнаутските угнетувачи на народот. Првите две чети во Кичевско. Џеров и др. во затвор. Од Смилевскиот конгрес Џеров назначен за реонски началник во Кичево. Вооружување за востание.
... Во тоа време четата го отепа зулумџијата-Арнаутин Ремко, од селото Солб. Тоа е арнаутско село, населено со Арнаути, доселени од Дебар и познати по тоа што во 1840 година востанале против султанот, па селото им беше уништено. Тој Ремко економски беше заробил многу села и во Демир Хисар и во Кичевско. Тој веќе ја имаше намирисано нашата Организација. Се чини дека беше и поткупен од Србите, зашто советувал да се купуваат српски книги. Тој беше итар, но не убиваше христијани и постапуваше со итрина. Убиството предизвика претреси по околните села - имаше затворени, измачувани, но ништо не се откри. Ремко беше отепан во близина на селото Малкоец, Кичевско. …
… Во истата 1899 година, кон крајот на јуни, беа убиени дебарските бегови и аги: Абдураман бег и други 4 првенци од Дебар. Четата избрзала, без да добие дозвола од началството. Абдураман бег, исто како и Ремко, беше ги заробил мијачките села - Лазарополе, Галичник и др. Беше речено четата да чека до есента со убиството, и ако може жив да го фати, за да се земе потоа голем откуп за комитетот. Четата избрза: разбрале дека Абдураман бег ќе оди да купува чифлик во Прилеп и дека со себе ќе носи 2000 лири. Го отепаа на граница меѓу Кичево и Дебар, но нашле само 150-160 лири. Дебарските власти, за да се оправдаат, велеа дека го убиле кичевските комити, а пак кнчевскиот кајмакам одлучно негираше дека има комити во неговиот реон. И така во Кичевско не беше никој затворен. Но Арнаутите се сетија дека убијците се комити, зашто нашите жртвите ги заклале со ножеви, а на тој начин Арнаутите не убиваат. Се помисли дека ги отепал дебарскиот разбојник Рамдука, кој два дена пред тоа минал покрај Лопушник, местото на убиството. Арнаутите почнаа да се одмаздуваат во Лазарополе и Душегубица, зашто меѓу тие две села се случи убиството. Го отепаа прво кметот на Лазарополе Боско, потоа уште 6 момчиња. Ги отепа Рамдука. Истиот Рамдука, заедно со околу 100 души, во текот на ноември 1899 година го нападна Душегубица, го запали и изгоре 40 куќи, отепа 1 старец, 1 жена, 1 момче на 11 години. Имаше наши четворица со комитетски пушки: излегоа, фатија позиција и ги избркаа. Истата година ме затворија мене и уште 12-13 души, меѓу кои главни беа ѓакончето и ѓаконот Тома, архиерејскиот намесник во Кичево, кичевските учители и др. Еден од нашнте работници во пијана состојба кажал некои тајни иа Организацијата и затоа не затворија. Лежевме околу 8 месеци во кичевскиот, потоа уште пет во битолскиот затвор. Немаше други сведоци, па со поткуп и со пријатели, излеговме. Еден Турчин, полјакот од Бигор-Доленци, по име Бекир, се заколна дека ние сме чисти, а всушност сведочеше лажно, и тоа не за пари. Српските агенти беа многу задоволни, зашто имавме преземено здрави мерки да ја запреме српската пропагавда во Поречието, а откако не затворија нас и најдобрите селани кои работеа со нас, населението се исплаши. Србите тогаш го беа поткупиле и кајмакамот. Со нас беше затворен и селанецот Анастас од селото Манастирец, седиштето на србоманите во Поречието. Тој Анастас беше со нас; тој беше богат и мошне влијателен. Кога го пуштија од затвор заедно со нас, го отепаа Арнаути, поткупени од Србите, пред неговата куќа. Тоа убиство го вознемири населението и тоа почна да ја губи надежта дека ќе се извлече од србоманите кои работеа со Турците. …
… На 17 август, околу 500-600 души аскер, откај Дебарско се обиде да го нападне селото Душегубица, но селаните ја пречекаа војската подготвени и сами ја задржаа околу 4 часа. Женнте беа храбри - на борците на позицијата им носеа патрони и вода. Ние почнавме да се собираме за помош: јас со селаните од Лафчани стигнав порано и аскерот го нападнав од лево, а другите села - Иванчица, Ехловец, Попоец, Кленоец ја нападнаа војската од десно, па со здружени напори го одбивме нападот. Жртви немавме, а ранети беа неколкумина. Аскерот избега. Офицерот во брзањето ги беше заборавил биноклот и наметката. Идниот ден, на 18 август, повторно се зададе аскер. Но, ние бевме подготвени, спиевме на позициите и уште в зори фативме подобра позиција - подалеку од селата, во Дебарско. Имаше наредба да се остави аскерот, за кого претпоставувавме дека ќе дојде, да се доближи до 100 чекори. Местото се вика Думовица, на врвовите на Бистра. Кога наближи аскерот на 600 чекори, пукна пушката на еден невнимателен четник. Аскерот веднаш се врати назад без да испука ниеден патрон. Ние залудно пукавме во неговиот грб. Бидејќи аскерот не покажа никаков отпор, решивме да се вратиме во селата, зашто беше тешко за храна на голема оддалеченост.
На 19 август не се појави никаков аскер, а околу 1 часот на пладне, стаса известување од Лазарополе дека два табора аскер стигнале во ова село од Дебар и дека другиот ден сакале да не нападнат. Тогаш брзо се организиравме - му пишав на војводата Арсо да го блокира патот кој оди од Кичево кон нашиот реон. Им пишав на селата Добреновец, Јаворец, Кнежино истата вечер да тргнат кон месноста „Два камена", каде заедно со 20 души стари четници и со селаните од Лафчани - вкупно 75 души - чекав да пристигнат уште истата вечер. Им напишав и на селата Малкоец, Кленоец, Попоец и Иванчица да одат во Душегубица, а востаниците од Ехловец да го чуваат преминот Јама. Но известувањето во селата стасало приквечер, па тргнувањето сите го одложиле за утрото следниот ден. Истата вечер кај „Два камена" стасав само јас со Лафчани. Аскерот, за чудо, од Лазарополе тргнал уште ноќта и пред зори се најде пред нашите позидии. Ние веднаш се подготвивме да пружиме отпор, бидејќи се надевавме на брза помош. Во тоа време аскерот се подели на две колони - едната тргна кон Душегубица, а другата против нашата позиција и по патот за Лафчани. Но, душегупчани, изморени од неспиењето и гладот и без патрони, ги напуштиле позициите, избегале и се упатиле кон Кленоец. Патем ја сретнале помошта од селата и се упатиле кон Кленоец. Аскерот влегол во Душегубица, го запалил селото, го изгорел целото и продолжил да ги брка до Кленоец. Но бил песретнат со силен оган и одбиен. Восганиците имаа и еден дрвен топ (12 педи), кого го испразниле 4 пати (полнет со ситни шајчиња и желевца). На тој начин аскерот беше запрен. Другите восганици, кои се мачеа да го запрат напредувањето на аскерот кај „Два камена" со надеж дека ќе им дојде помош,залудно се спротиставуваа. И јас бев таму и заповедав да се отстапи. И отстапивме кон Лафчани. Едновремено зад нас стаса и војската. Селото беше меѓу нас и Турците. ...

____________________________________________________________________

11.Питу Гули, илинденски војвода - 100 години од смртта
ПОСЛЕДНИОТ БРАНИТЕЛ НА РЕПУБЛИКАТА

… Заробените востаници во Солун биле држани неколку месеци во затворот "Беаз Куле" (Белата Кула), којашто и денес стои до самиот морски брег. Турските архиви се уште ја кријат тајната на судењето, но се знаат тешки пресуди. Сите добиле по десет години затвор, освен Ташко од Лазарополе, кој затоа што изјавил дека тие дошле да се бијат за ослободувањето на Македонија добил 15 години. Судот го одредил и местото на издржувањето, во затворот на градот Аргале Маден, оддалечен два дена пешачење на исток од Дијарбекир. Поаѓајќи со брод од Солун, изврзани еден со друг со синџири од по седум алки. Целото патување од Солун до Аргале Маден траело три и пол месеци, од 19 декември 1885 до 28 март 1886 година. …


______________________________________________________________

12. ВИДЕНИЕ НА ИСАИЈА РАДЕВ МАЖОВСКИ ОД ЛАЗАРОПОЛЕ ВО ДЕБАРСКАТА ЗАНДАНА НА 8 ЈАНУАРИ 1889 година

Седев испружен на лита рогузина, налактен на левата рока, со десната цигар си паља од мангалот. Гледав на запад. “Тешко ти и горко, Исаија”, си мисља,“ кој зноет шчо те чекат ушче!”

После си реков со умот: “Ами свети Ѓорѓија, ами свети Димитрија, не биле души? И шчо извиделе, и шчо истргале, и животта ја дале за Ристоса!”

Тога се претстави пред мене мож речи триесетгодишен, воин во зелена облека.

- Шчо си се уфилил, Исаија? -праша. - Таке и таке, Господине! - Не бери гајле, Исаија! Имат Господ над нас. Ќе тргаш моки, за тргање, ама и куртул имало за тебе. Таке да зноеш!

Прибрав душа, зедов здив, тргнав од цигарот.

- Ами како влезе овде низ тољку стражи, Господине?

- Мене не моет никој да ме видит. Слегов на коња од Лазарополе долу низ Вртешка. Сега требет назад да се вратабрго-брго, дур не догледала Дунава твоја оту ме немат на иконата.

И го снема.

Тога ми текна оту беше свети Ѓорѓија златен.


_______________________________________________________________

13.СПОМЕНИ
на АПОСТОЛ ХРИСТОВ ФРЪЧКОВСКИ,
родом от гр. Галичник,
иконописец, бивш началник на Галичко-Реканския революционен район през периода 1902—1903 година.

Кичевско-Дебърският революционен район се състоеше от три подрайона: 1) Галичко-Рекански, 2) Дебърски и 3) Кичевски
1. Галичко-Реканският революционен подрайон се състоеше от всичките села, съставляващи турската административна каза (околия), наричана Реканска каза, включително и селата от Гостиварска околия: Маврово, Левуново и Никьорово. Центърът на околийския районен комитет беше Галичник, с псевдоним Миродита.
През м[есец] август 1902 година кичевско-дебърският войвода ЯНАКИ ЯНЕВ и пом [ощник-войводите МАКСИМ НЕНОВ и ПАВЛЕ КАРА[Х]АСАН, секретарят на четата Георги Савов с четниците си пристигнаха в Галичник, разположиха се в къщата на Павле Стефанов Хаджиевски [3]. В тази къща войводите свикаха всички първенци на Галичник, намиращи се през това време в града, които се явиха с готовност. Пред тях войводите им изложиха обстойно задачите и целите на ВМРО, които тя преследва и ако те въобще споделят и възприемат да станат нейни членове, то трябва да положат установената от устава й клетва, като ги предупредиха, че неизпълнилите членове на организацията нейни статути ще бъдат наказани съ[с] смърт. При голямо въодушевление всички изявиха желанието да станат верни членове на ВМРО, и доколкото силите им позволяват, да работят и се борят под нейно знаме за преуспяването на освободително дело, вследствие на което един по един станаха и по старшинство се заклеха пред камата и револвера, след което целунаха кръста, ножа и револвера и преминаха под пушките на четниците, с които бяха увенчани. Така стана покръстването на присъствующите галичани, които от този момент вече поемаха тежкия кръст на Организацията, и се пристъпи към избора на районно началство на ГАЛИЧКО-РЕКАНСКИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН ПОДРАЙОН. За такива бяха избрани следните лица: 1) за районен началник ЯНАКИ ТОМОВ, касиер СВЕЩЕНИК АМВРОСИ п. МИЛЕТИЕВ, съветници: ВАСИЛ ХР. ЧОЛАНЧЕВСКИ, ИВАН Т. ГИНОВСКИ [4], ПАВЕЛ СТ. ХАДЖИЕВСКИ, МИХАИЛ ЛАКЕНСКИ И АВРАМ ТОРТЕСКИ, а [за1 главен куриер МАРКО СИМОНОВ ПЛЕШКА; помощник-куриери ЛУКАП Г ПЛЕШКОВСКИ, ПЕЙЧИН ТОМОВСКИ и ТОМА ХАДЖИЕВСКИ — всички от Галичник, и ЕВГЕНИ ЦВЕТКОВ от с. Сушица; освен това се избраха куриери и следните жени-Каля Спирова Чаческа, Струмка Симоница Едиковска, Велика Георгиева Пулевска (отпосле убита от аскера във време на изпълнение длъжността й на Угорничкия мост, отивайки за Дебър), Авросица-Ката Кольовска, Авра-Дамяница Панговска и Дели-Софка Церговска. Впоследствие избраните куриеркн послужиха на районното началство по организирането на жените в целия район, които тоже вземаха активно участие в подготовката Илинденското въстание заедно с мъжете.
Впоследствие в услуга на районното началство и съ[с] съдействието на Апостол Христов за всяка евентуалност се съставиха две местни чети само от галичани от по 20 души за всяка една, състоящи се изключително от синовете на галичките първенци, като на едната чета за войвода се избра МАНЕ ТОМОВСКИ, а на втората — МИХАИЛ ЗЪРЗОВСКИ обаче и двете тия местни чети се ръководеха от Апостол Христов, който ги използваше отпосле в много случаи, било за посрещане на чети от други райони, било за наета нето по квартири на нелегални, по пренасяне на оръжие, събиране на дрехи, запаси от храна и пр.
Отпосле всички жени от Галичник бяха свикани на по няколко групи в църквата “Св. Петка" под предлог, че ще има вечерня, като последователно всяка група беше подвеждана под клетва, като същевременно им се разясняваха какви задачи те ще изпълнява заповедта на своето началство. След това се избраха стотарки и десетарки, като всяка една от тях се подчиняваше направо на своето началство, а общо всички стотарки се сношаваха... съ]с] своята началница ВЛАСЕВИЦА ЧОЛАНЧЕВСКА, която към влизаше въ[в] връзки и изпълняваше нарежданията на Галичко-Реканското революцинно началство."
От 15 август 1902 година до 20 юни 1903 година гореизбраното управително тяло заедно с всички свои подведомствени органи прояви доста голяма дейност в организационно отношение и в събирането на облекло, снаряжение и пари, като събраните суми надминаха цифрата 560 (петстотин и шестдесет) златни наполеона, които се съхраняваха у касиера поп Амвросия, като същевременно се изразходваха за нуждите на организацията На конгреса, станал на 23 април 1903 година в с. Смилево, се взе конгресно решение, щото Галичко-Реканският район да остане легален след обявяване на въстанието, за да може, доколкото силите му позволяват, да бъде в услуга на въстаналия Кичевски революционен район, за да му доставя всички необходими припаси, като: храна, облекло, пушки, патрони и др[уги] снаряжения, медикаменти и пр. и пр., от една страна, а от друга — в случай на натиск на турските войски в Кичевския район да могат от Кичево да се прехвърлят в Галичко, където да бъдат прикрити. Същевременно се държеше сметка, че ако мирното население от Кичевско и Демирхисар остане без подслон, да бъде настанено из галичките села, които са богати 3-гурбетчийски села и с масивни триетажни и двуетажни къщи. Въпреки тези конгресни решения Галичко-Реканският революционен комитет, желаейки и той да вземе активно участие в предстоящето всенародно въстание в Западна Македония, реши, съ[с] съгласието на войводата Янаки Янев, щото да изпратят пом[ощник]-войводата МАКСИМ НЕНОВ в София, откъдето той да набави оръжие и да събере и комплектува една доста голяма чета от желающите емигранти в България, родом от Галичко и Дебърско, с която чета да може да пристигне през лятото на 1903 година, за да може с тая голяма чета Галичко-Реканският революционен район да вземе участие. В изпълнение на това решение пом[ощник]-войводата МАКСИМ НЕНОВ, родом от с. Тресенче, по занятие художник-иконописец, веднага, с радост хвърли четнишките дрехи, обръсна си брадата, облече се в цивилни дрехи, снабден бе от Галичко-Реканския революцонен комитет с необходимите за целта средства и бе изпратен с цивилни кираджии през Скопие, Куманово, Паланка за София. Максим Ненов доблестно изпълни своя дълг. Той пристига в София и подпомогнат материално от цялата Дебърска околия и галичко-реканци в София, организирва своята чета от 40 души емигранти и тръгва за своя роден край, обаче на 29 май 1903 година в планината Голак на върха „Чавките" той биде обиколен от турска войска, където в настъпилото сражение четата му биде разбита, а самият Максим Ненов падна убит. Впоследствие част от четниците му пристигнаха в района и взеха участие в Илинденското въстание. Въ[в] време на подготовката на Илинденското въстание манастирът „Св. Йоан Бигор" в лицето на неговата управа: игумена Партений и др. монаси, беше в пълна услуга на Галичко-Реканския революционен комитет. Манастирът не само служеше като главна база на действие в подготовката на комитета, за да може всички села около река Радика да бъдат организирани и покръстени като членове на ВМРО, от които села се явиха доста смели и решителни дейци. При това в манастира се даде убежище на доста революционни дейци, като същевременно в него се образува оръжеен склад и майстерска*. Всички тези служби бяха изпълнявани смело и умело от игумена на манастира йеромонах Партений и неговите събратя монаси Гаврил Карапела и Гаврил Руснака с помощниците им: магера** Никола кираджията Секула от Кичевско. Особено Гаврил Руснака беше добър техник. Двамата опаси по тяхна самоинициатива, подпомогнати от игумена, изляха и направиха два топа с необходимите снаряди. Топчетата бяха вдигнати и отнесени с тежка мъка от братя Анчевски заедно с магера Никола и кираджията Секула, изнесени по стръмнината нагоре над манастира в местност[та] „Краища", откъдето братя Канчевски, галичани, съ[с] своите здрави коне нощно време ги пренасяха през Бистра планина, придружени с милиция от Галичник, и ги занасят на определения пункт над с. Душегубица. С тези две топчета през ноща на Илинден се оповести в Копачка Илинденското въстание.

ДЕЙНОСТТА НА С. ТРЕСОНЧЕ

Тресонче носеше псевдонима Назарет. Това име му се даде, понеже преди да се организира Галичник, селото Тресонче, като най-близко до Копачка, беше най-първо органинизирано от кичевския войвода Наке Янев, който му даде това библейско име. Районното селско началство в Тресенче изигра много добре възложената му задача понеже той държеше връзката между Кичево, Копачка, Галичник и Дебър, защото в околността и селото Тресонче най-много се подвизаваха нелегалните чети. Между преданите деици в селото на първо място стояха: селският ръководител Иван Юруков, помощниците: П. Брадински, Динго П. Цветков, бакалин, и впоследствие Гаврил Дингов, с кайфедания куриер Ив. Кр. Терзиев (който впоследствие биде заловен в 1904 г. от войската в с. Лазарополе, като са го заставили да посочи и предаде четата на Даме Груева и понеже той не искал да стане предател, бил е изтезаван, извадили са му очите, счупили ръцете и умрял мъченически). Куриерката на с. Тресонче КУМРИЯ АНДРЕЕВИНА беше една отлична патриотка и като куриерка беше на своя пост (впоследствие през 1913 г. сръбската войска нощно време я извлича из къщи и най-жестоко я убиват). Куриерката ЕЛЕНА БОЖИНОВА КАРАТОДОРОВСКА от с. Росоки, куриерката ГАЛИНА ГЮРЧИНОВСКА-ПОПОВСКА от с. Росоки изпълняваха длъжността куриерки до с. Тресонче. Куриерката Галина, носейки организационната поща между с. с. Лазарополе и Росоки, е била пресрещната от аскера, заловени н били писмата, вследствие на което аскерът я насича на късове и след няколко дни едно селско куче й занася едната ръка в с. Росоки, като по пръстена на ръката й узнават, че ръката е на Галина, и разбират, че тя е убита при изпълнение на своя дълг. Въобще службата на тресенченското селско ръководство и куриерите му със съдействието на с. с. Росоки и Селце, въпреки че тяхната задача е била тежка и претрупана, винаги са изпълнявали своята задача най-доблестно. Районното селско началство в Тресенче изигра много добре възложената му задача понеже той държеше връзката между Кичево, Копачка, Галичник и Дебър, защото в околността и селото Тресонче най-много се подвизаваха нелегалните чети. Между преданите деици в селото на първо място стояха: селският ръководител Иван Юруков, помощниците: П. Брадински, Динго П. Цветков, бакалин, и впоследствие Гаврил Дингов, с кайфедания куриер Ив. Кр. Терзиев (който впоследствие биде заловен в 1904 г. от войската в с. Лазарополе, като са го заставили да посочи и предаде четата на Даме Груева и понеже той не искал да стане предател, бил е изтезаван, извадили са му очите, счупили ръцете и умрял мъченически). Куриерката на с. Тресонче КУМРИЯ АНДРЕЕВИНА беше една отлична патриотка и като куриерка беше на своя пост (впоследствие през 1913 г. сръбската войска нощно време я извлича из къщи и най-жестоко я убиват). Куриерката ЕЛЕНА БОЖИНОВА КАРАТОДОРОВСКА от с. Росоки, куриерката ГАЛИНА ГЮРЧИНОВСКА-ПОПОВСКА от с. Росоки изпълняваха длъжността куриерки до с. Тресонче. Куриерката Галина, носейки организационната поща между с. с. Лазарополе и Росоки, е била пресрещната от аскера, заловени н били писмата, вследствие на което аскерът я насича на късове и след няколко дни едно селско куче й занася едната ръка в с. Росоки, като по пръстена на ръката й узнават, че ръката е на Галина, и разбират, че тя е убита при изпълнение на своя дълг. Въобще службата на тресенченското селско ръководство и куриерите му със съдействието на с. с. Росоки и Селце, въпреки че тяхната задача е била тежка и претрупана, винаги са изпълнявали своята задача най-доблестно.

Факсмиле от спомените на Апостол Фръчковски

с. ЛАЗАРОПОЛЕ

С[ело] Лазарополе носеше псевдонима Йерусалим. То също беше удобно прибежище на четите. Селското началство прояви голяма дейност в събиране на облекло и пари. В селското ръководство влизаха следните лица: ръководител Димо Хаджиевски. помощници: Коста х. Поп Теофилов [5], Исаил Вельов-Палчевски с главен куриер Георги Йосифов, помощници куриери: Докия Мелковска и др.

с. ГАРЕ (с. ГАРИ-б.а.)
Ръководното тяло в с. Гаре се състоеше от Спас Попов, учител, като ръководител, помощници: Тоде Топалов и Нестор Попов, Последният като учител в Лазарополе и Галичник често беше натоварван в организаторска и ревизионна дейност на селата из целия район, като вземаше често пъти участие в Галичкото революционно началство. Селото Гаре е давало често пъти приют на цели чети и отделни четници и служеше за връзка с останалите села Осой и Могорче.
с. ОСОЙ С[ело] Осой в лицето на свещеника Исай п. Николов даде голям принос в организационно отношение, който служеше не само като селски ръководител, но често пъти тон изпълняваше и куриерска длъжност с неговия помощник Тане Филипов.
Изобщо взето почти всички села, влизащи в района на Галичко-Реканско, вземаха участие в подготовката на Илинденското въстание, кои повече, кои по-малко по организиране на населението и събирането на средства, като някои от тях дадоха и четници, които взеха активно участие както в подготовката на въстанието, в самото въстание, а така също и след въстанието продължиха да поддържат духа всред населението.
За всички четници от Галичко-Реканския район, които взеха участие във въстанието, давам по-долу подробен поименен списък.

ВОЙВОДАТА ЯНАКИ (НАКЕ) ЯНЕВ

Войводата Наке Янев е родом от с. Лахчане (в литературата се среща и като Лахчене –б.а)— Кичевско. Той изпъкваше между всички като най-голяма фигура, с морални заложби, олицетворение на безукоризнена честност, голяма съобразителност, надарен с естествени способности да вижда и предвижда лошите последствия и овреме съ[с] светкавична бързина вземаше предпазителни мерки. Макар и неграмотен, природата го беше надарила с природен ум. Той спечели душите и сърцата на всички четници, на легални и нелегални дейци и като войвода в Галичко-Реканско той остави име и незаличими спомени със своята искреност, преданост и човешки обноски. Въ[в] всяка своя дейност той се стремеше по легален начин да урежда всички възникнал» спорове между дейците на организацията. Такъв е и следният случай. По нареждане на Битолското окръжно началство двете кичевски чети: на Наке Янев и Арсо се явиха в Галичкия район с 60 четници в планината Бистра, в местността „СМРЕКА на бачилото* на Тръпко Гиновски [6]. Те повикаха членовете на Галичко-Реканско[то] районно началство заедно с по-видните галичани с единствената цел да се отчита касиерът поп Амвросий и предаде сумата около 400 златни наполеона, за да бъдат изпратени на Битолския окръжен комитет, който имаше нужда от тия пари за подготовката на въстанието. Касиерът поп Амвросий започна да се извинява пред войводата, че фактически касиерът бил уж Васил Чоланчевски и че без негово съгласие той лично не можел да ги даде и след като се върне Васил от Солун, обеща да се отчетат. Войводата Арсо се възмути от държането на поп Амвросий и заедно съ[с] своите другари искаше да го отвлече като залог, докато се върне Васил Чоланчевски и внесат сумата от около 400 наполеона златни, която сума беше събрана от населението на Галичник за въстанието. Галичките първенци се обърнаха към Наке с молба, щото да бъде освободен поп Амвросий. защото, ако бъде задържан и отвлечен, ще дойде до ухото на турската власт и ще пострада целият Галичник, от една страна, а от друга може би да се открият нишките на организацията и стане причина да се компрометират някои народни работи. Първенците при това дадоха честна дума, че ще заставят поп Амвросия и Васил Чоланчевски да внесат сумата най-късно до 20 юни същата година. Арсо войвода и неговите хора не искаха по никой начин да отстъпят от веднъж взетото становище и искаха на всяка цена да го вържат и откарат като залог, докато се внесат парите. Обаче доброто сърце на Наке веднага след искането на войводата Арсо да бъде отвлечен поп Амвросий разсъди какви ще бъдат последствията от всичко това и кой ще пострада най-много и веднага, като даде отчет сам, реши и настоя пред всички другари да бъде освободен поп Амвросий под гаранцията на галичките първенци, подчертавайки: „Аз твърдо вярвам в думите на галичани, познавам ги много добре и вярвам напълно, че те — ако поп Амвросий не внесе сумата — ще я съберат наново и внесат." Така благодарение на любящото сърце на Наке, който обичаше не само галичани, но преди всичко делото и се страхуваше да не бъде компрометирано, поп Амвросий бе пуснат на свобода и четите си заминаха по районите. Впоследствие, вместо да внесе парите в касата на организацията, поп Амвросий започва да агитира между членовете на Галичкото ръководно тяло и селските първенци, че [не трябвало да се предават сумите, събирани от Галичник, на други райони и че тези суми щели да бъдат потребни за Галичкия район и пр. При това положение всред Галичкото ръководно тяло се очертаха две групи: с поп Амвросий начело, Янаки Томов и Аврам Тортевски, а другата — с Апостол Христов, Иван Гиновски, Павле Хаджиевски и Михаил Лакински. С последната група бяха голямата част от организираните галичани и поради това втората група се яви мнозинство и си послужи вътрешно с двете местни галички чети, които се намираха под прякото ръководство на Апостол Христов.
Последната група, ръководена от искреното желание да бъде в постоянна връзка I пълна услуга на нелегалните чети и Битолското окръжно тяло, влиза веднага въ[в] връзка с околийските войводи и окръжното тяло, съобщавайки им горното положение и за раздорите, които е създал поп Амвросий в редовете на Галичката организация с единствената цел да злоупотреби сумата от 400 златни наполеона.
Предстоеше ни да влезем в явно разбирателство с ръководните тела, вследствие На което решихме с члена от Галичкото ръководство един от нас да стане нелегален и се присъедини към четите, а другият да си остане легален. Иван Гиновски ме замоли и настоя пред мене. че понеже той вече е имал няколко разправии с поп Амвросий и че по темперамент той е много нервен, избухлив и може да направи някои нежелани работи, от които може би да има лоши последствия, поради обстоятелството, че той не можел да изтърпи държането на поп Амвросий, който заграбил народни пари, настоятелно ме молеше той да стане нелегален и поради горните обстоятелства той се наложи и замина, 8 четите, а аз останах като легален водач на ръководното тяло. При това положение на нещата всичко това се вършеше между нас двамата и Марко Плешка, който тогава беше куриер. Няколко дни преди обявяването на въстанието една нощ аз, Иван Гиновски, Тома Хаджийски, Яким Кежаровски и Марко Плешка отпътувахме тайно от всички, без даже и домашните ни да знаят, и сутринта пристигнахмев пещерата на с. Тресенче. След това аз отидох сутринта в селото и съобщих на ръководителя Иван Юруков, че в пещерата се намира Иван Гиновски с няколко другари, и го помолих да нареди с неговите куриери през идната нощ да бъдат изпратени при войводата Наке Янев. След това привечер аз се простих с другарите си и се завърнах тайно в Галичник. На връх Илинден, куриерът Марко Плешка заедно с милиционерите Тома Хаджиевски и Яким Кежаровски се завърна в Галичник и ми съобщи, че вчерашния ден Иван Гиновски (на 19 юли) се срещнал с войводата Наке и останал на тяхно разположение, като същевременно ми предаде окръжното, написано с червено мастило, с което се обявяваше въстанието, и ми предаде заповедта, с която се отстраняваше старият състав на Галичко-Реканския районен комитет, а за такъв се назначава за в бъдеще за районен началник Апостол Христов, помощник Раде Янкуловски и касиер Иван Филиповски. Щом получих окръжното и заповедта, по силата на първото повиках първенците следобед в къщата на Хаджи Деспот Алаутовски и им прочетох окръжното за обявяване на въстанието. След прочитането на окръжното почти всички от радост плачеха. При това трогателно положение км прочетох и заповедта за назначаването на новото Галичко-Реканско ръководно тяло, назначено от Битолския окръжен комитет, и за отстранението на старото такова, като се даваше нареждане от окръжния комитет, щото никой от галичани да не се сношава с отстранените членове и да не поема под внимание никакви техни нареждания, защото те са подведени под отговорност и ще отговарят за своите дела пред организационния съд. Предвид на обстоятелството, че аз официално бях назначен от окръжното тяло за ръководител на Галичко-Реканския революционен район, от името на същия окръжен комитет, който беше фактическият ръководител на Илинденското въстание, аз се обърнах към събраните първенци на Галичник с молба — понеже по силата на едно конгресно решение ние сме обявени за легал[ен] район, пашата предстояща задача е да подпомогнем морално и материално въстаналите нам съседни райони, като се стремим да ги снабдим с облекло, храна, превързочни материали, оръжие и патрони. У всички се четеше готовността за жертви пред благото на народа и всички се разотидохме с пълната вяра, че всеки те се мъчи по силите си да бъде на своя пост и с каквото може да допринесе за изкарването на добър край обявеното вече Илинденско въстание. Всичките събрани от стотарките и десетарките. а така също и от двете местни чети и куриерите материали като: облекло, храни, патрони, барут, превързочни материали и пр. постепенно се пренасяха и складираха в с. Тресонче, където се складираха в определен склад. Няколко дни след Илинден получих нареждане от окръжното тяло да събера от всяка мандра по 5 % от овцете, с които разполагат, и веднага да ги изпратя въ[в] въстаналия район за храна на четниците и избягалото по горите мирно население от Кичевско. Веднага събрах всички кехаи*-мандраджите и им съобщих горното нареждане, като исках да ме упътят да намерим начин как по-лесно и по-тайно да ги изпратим в Кичевско. След ред съвещания кехаите, които бяха напълно съгласни и драговолно даваха своята дан към въстаналия народ, те като пообмислиха помежду си, решиха, вместо да дават в натура овци и след това, ако случайно бъдат заловени тези овци, да се узнае, че те са събрани от мандрите и изпращани в помощ на останалите райони, ще се създаде афера и открият нишките в Галичкия край, те решиха да дадат пари срещу облога им, като с тия пари се купят овце само от една мандра с една марка (защото всички мандри имаха свои марки и властта лесно разпознаваше овцете по марките им и узнаваше техните стопани и ако даже ги заловеше и видеше, че с[а] само с една марка, властта щеше да разбере, че те са откраднати и задигнати от четниците от една мандра), та веднага кехаите ми броиха 216 златни наполеона.Както споменах по-горе, всички материали бяха складирани в с. Тресонче. На 4 август 1903 година тези материали като ръководител на Галичко-Реканския революционен район мен се падна честта да отнеса всички тези материали въ[в] въстаналия район. Натоварих ги на 18 товарни коне. от които 4 товарни коне бяха натоварени [с] бурета енидже-вардарска ракия, необходима за промиване на рани, защото беше от 27 градуса; 4 коня натоварени с облекло, 2 коня натоварени с кърпи и платна да послужат за превързочни материали, 1 кон натоварен с опинци — подпомогнат от войводата Павле Карахасан с четата му — като охрана, носейки съ[с] себе си и 216 наполеона звонкови, опасявайки с да не бъдем открити от башибозука, който беше се групирал между Лазарополе и Кичевския район в планината, обаче благодарение [на] голямата опитност на Павле войвода минахме благополучно през нощта. Пътувахме цяла нощ в голяма тревога да не бъдем нападнати от башибозука, който броеше над 400—500 души. Голяма беше нашата радост, когато минахме границите, делящи невъстаналия с въстаналия район, и навлязохме в свободна Македония, в която вече се развиваха бойните знамена. Ний заедно с целия керван бяхме посрещнати от пограничната охрана и след дадения парол навлязохме вече въ[в] въстаналия район, подпомогнати от нашите посрещачи. От големия възторг и радост, че благополучно минахме през редовете на башибозука и изпълнихме своята тежка задача, войводата Павле Карахасан се екзалтира и даде няколко изстрела, които за момент разтревожиха въстаналия лагер, където въстаниците помислиха, че са нападнати от башибозук, който се движеше около района. Обаче това скоро се разбра, че е изстрел от галичкия войвода Павле, и всичко се успокои. Скоро след това четниците посрещачи ни отведоха заедно с нашия керван при войводата Наке Янев, който беше разположен с неговите другари на една широка поляна в балкана над с. Душегубица. Посрещането стана много мило и трогателно и Наке с големи подробности ни разправи как е разгонил аскера в Копачка и че вече Копачка е съвършено свободна и че те са пълновластни господари в тоя край. Радостта на всички беше неописуема. Всички бяхме напълно убедени, че и въ[в] всички райони така щеше да бъде изгонен потисникът и че въстанието ще бъде напълно сполучливо, без да държим сметка за бъдещето и за неизчерпаемите източници на турската сган. Там беше и един от водачите на въстанието Анастас Лозанчев [7], галнчанин[ът] Иван Гиновски, много войводи, подвоиводи и четници. Там на Наке войвода предадох целия транспорт от 18-тях коня, като му връчих и 216-те звонкови наполеона, донесени от Галичник, като му съобщих, че овце не нося, защото мъчно могат да се съберат и донесат, а по съвета на кехаите събрахме тези пари и за по-лесно да бъдат закупени овци от близките мандри до въстаналия район. Тогава Наке войвода стана на крака и преизпълнен от възторг, едва говорейки и просълзен, каза: „Видяхте ли, другари, че аз не съм се лъгал в добрите галичани. Фактите за това са налице — ето вижте ги. А колкото се отнася до мерзките дела на поп Амвросия, той ще получи своето наказание. По-добре, че така меко постъпихме, защото ако бях[м]е .посегнали на поп Амвросий и другаря му Аврам Тортевски, без друго щяхме да изложим на риск не само галичани, но и целия район, който в настоящия момент се отплаща съ[с] своята братска помощ". Той — Наке — нямаше възможност повече да говори, защото нямаше сили да изрази своята радост от преживения момент. Никога в живота си не съм изпитвал по-величествена и трогателна картина. Пред очите ми се откри първоначално поляна, в която бяха насядали войводите и четниците, но когато се обърнах и огледах балкана, през очите ми се откри широка панорама, която представляваше не само военен лагер, но и море от народ — мъже, жени и народ. По височините на планината към Галичкия район се мяркаха далеч силуетите на мъртвата стража — четници, които охраняваха като верни стражи освободена Копачка; по-надолу из планината се мяркаха групи — групи четници, които съставляваха първите застави; още по-надолу бяха застанали големите резервни чети съ[с] своите войводи; в ниското — в гората из множеството поляни бяха се разположили по групово цели семейства от избягалото население от въстаналите села заедно с всичкия си домашен добитък и по-леката покъщнина. Най-интересната гледка настъпи, когато наближи обед. Отидохме при „кухнята", където бяха поставени на огъня големи казани с вариво, грамадни каци съ[с] запас от вода, а софрите бяха големи дълги буки, наскоро отсечени и издълбани от единия до другия край, представляващи дълги корита, като краищата на „коритата" бяха поставени близо до кухните, където се сипваше гозбата. Като се сипеше гозбата в единия край на „коритото", тя отиваше чак до другия край и всеки си знаеше определеното място и коленичком на един крак сядаше да яде, вадейки си лъжицата от пояса и почваше да яде. Преди това преминахме покрай склада за хляб, откъдето ни се даде по едно малко хлебче на всеки човек. Такива трапезарии и импровизирани кухни се виждаха на много места в грамадния бивак — отделно за четниците, отделно за селското население. Всички добитъци на въстаналите села бяха разположени на паша около лагера, пасени от старци и малки деца, защото цялото мъжко население беше или с пушка на рамо, или пък в услуга на организацията. Редът и дисциплината бяха строго спазвани, а моралът беше на своята висота. Тук, в лагера, не се позволяваха и най-малките волности и закачки. Един младеж си позволил да вземе дренки насила от едно 15-годишно момиче и го стиснал за ръката. Донесено затова, веднага мледежът бе намерен и като направи своето самопризнание, съобщи, че е на 16 години, и получи наказание 16 тояги, според годините. Тук никой не смееше да нарушава реда и дисциплината. Заедно с Наке войвода се изкачихме на една по-висока чука, откъдето се виждаха почти всички въстанали села из Копачка. Те бяха пусти и безлюдни. Виждаха се само из градините и широките дворища разхвърляни много големи каци, сандъци и дървени тежки предмети. Попитах защо е всичко това така разхвърляно, отговори ми се че съгласно султанската заповед всички къщи из въстаналите села ще бъдат изгорени, та затова са така разхвърляни далеч от къщите, та като бъдат запалени къщите, та поне, да бъдат спасени от огъня, защото аскерът не може да пали всяко нещо поотделно. Вземах бинокъла на Наке и погледнах на югозапад: там се виждаха големи пушеци от запалени и горящи цели села. Вечерта отидохме в Лахчани, където имахме съвещание поради предстоящите събития и вземане на предохранителни мерки. Тази вечер пристигна куриер и съобщи, че предния ден в едно голямо сражение с турската войска паднал убит Йордан Пиперката — един легендарен войвода. На другия ден — неделя, се черкувахме в село Лахчани. Там бяха наредени в строй чест от четниците н на излизане от черквата войводата Наке ги поздрави, като им пожела да бъдат храбри, бодри и достойни в борбата, като всички дефилираха пред нашата група. Съобщих на войводата Наке, че аз и Иван Гиновски сме били предадени на бинбашията* в Царевец, като единият от нас бил с четата, а другият бунтувал населението в Галичник, вследствие на което бинбашията дал срок на бащата на Иван Гиновски — Тръпко Гиновски, че ако в един срок от 5 дни не представи сина си Иван, ще изпълни султанската заповед да му изгори къщата, да му конфискува имота и да се интернира семейството му. Наке прецени това положение много добре и реши да се върне Иван Гиновски заедно с мене в Галичник, поради което ние двамата си заминахме, изпратени и придружени от четнишките патрули чак до Галичник. Това Наке направи с единствената мисъл да се запази районът като легален и да се продължи легалната борба и за да може да се реабилитира Иван Гиновски, а така също и аз. Още със завръщането ни в Галичник на другия ден дядо Тръпко нареди да бъде повикан юзбашията** от Царевец на гости у дядо Тръпко, където бяхме представени синът му Иван Гиновски и аз. Макар че нашето явяване пред юзбашията беше рпскувано, след дълго обмисляне ние решихме да се явим и послушаме войводата Наке, за да спасим положението на Галичкия район, който вече се налагаше като една сигурна база за прикриване на бежанци и четници в своите богати къщи, иначе, ако не се предадяхме на властта, последната щеше да залови по-малодушни хора и да разкрие нишките на организацията.
Дойде най-решителният момент. Не бяхме спокойни, нито аз, нито Гиновски, но изпълнявахме заповедта на Наке войвода, който — макар и прост човек — неговият широк ум и далновидност спаси положението в Галичко. Явихме се пред юзбашията. Той ни запита: „Къде бяхте?" Ние му отговорихме: „Ходихме по гости из селата." Юзбашията забеляза нашето неспокойно държане и гузност, обаче ни заповяда да си гледаме домашните работи и вън от селото да не излизаме. Подчинихме се на неговата заповед и напуснахме стаята като свободни, макар че не ни се вярваше това. За това „великодушие" на юзбашията дядо Тръпко Гиновски — който беше много богат човек — плати скъпо и прескъпо на юзбашията, за да ни спаси. След като дядо Тръпко броил на юзбашията уговорената сума, последният му съобщава в най-големи подробности каква служба съм изпълнявал аз, т. е. че съм бил ръководител на Галичник, а пък синът му Иван бил въ[в] връзка с войводата Янаки и другите войводи и че за тази наша дейност било донесено на бинбашията от някой галичанинец (комуто името не съобщил). При така сложените обстоятелства нашата служба стана още по-деликатна и рискована. Освен това имаше някои галичани от стария Галички революционен комитет, които бяха много неприязнени спрямо нас и подценяваха нашите разпореждания. Въпреки това обаче, водими от желанието да бъдем услуга на организацията и опрени на помощта на местната чета, ние ги предупредихме, че за всяко едно предателство, извършено от Галичник против когото и да било, ще го считаме, че е дело на поп Амвросий и Аврам Тортевски.И двете местни чети бяха в пълна услуга на комитета и изпълняваха възложената. Поради горките разногласия и неприятности по заповед на окръжното началство в Галичник влязоха трите чети на Павле Карахасан, Тале Церговски и Ташко Сушички и донесоха заповедта за смъртната присъда на поп Амвросий и Аврам Тортевски.След дълги обстойни разисквания в съвместно заседание на Галичкото революционно началство и войводите всички единодушно решиха да изпълним възложената присъда за наказанието на поп Амвросий и Аврам Тортевски. Единствен аз останах на особено мнение и по силата на устава на ВМРО, че всяка една присъда трябваше да бъде заверена от районния началник и тогава изпълнена, аз не пожелах да я заверя и се противопоставих поради следните причини. Ако беше изпълнена заповедта, четата веднага щеше да бъде открита, защото задържаният Аврам Тортевски ми заяви: „Аз наредих, ако до 12 часа вечерта не бъда освободен аз и поп Амвросия, съм казал на протогера [1*]. Евги Топузовски да съобщи на милязима [2*] веднага, като му посочи и в коя къща се намираме." По това време трите чети и галичкото началство заседаваше в къщата на Исачица Пендаровска, където бяха и двамата осъдени. Часът беше 11 по турски (привечер), когато ми съобщи Тортевски за своето разпореждане. За уверение видяхме, че протогерът Евгия стои над конака на една канара с бинокъл и наблюдаваше нашата къща (в която заседавахме). При това обстоятелство, ако изпълнехме присъдата, щяхме да изложим целия Галичник и четите щяха да бъдат заобиколени и разбити. По горните обстоятелства аз отложих присъдата за по-благоприятно време. Освободихме Аврам Тортевски, като задържах поп Амвросия, декларирайки, че няма да изпълня присъдата, и той — Аврам Тортевски — отиде при протогера и му заповяда да не съобщава на милязима. Привечер, щом се смрачи, трите чети напуснаха Галичник и отидоха по направление на планината Русин, край бачилото на Михаил Чальовски, отдето взели пет овци за храна и продължили пътя си за местността „Ядово". Обаче четите били забелязани от сейменина [3*] на бачилото Рустем Джуджа, който веднага отишъл и ги предал на юзбашията в Царевец. Аскерът набързо се надига от Царевец и от Стапанче и Галичник и откриват четата в „Ядово" тъкмо по обед, когато се хранели. Постовете на четата веднага дават тревога, като същевременно войската открива огън. Сражението трая до привечер. В това сражение помощник-куриерът Неро Комитата от Галичник падна убит, а войводата Тале Кръстев Церговски от Галичник тежко ранен в гърдите. Като тежко ранен и не можейки да се изцели, другарите му го обезоръжават и искали да го убият, за да не падне в турски ръце. Обаче Марко Плешка се противопоставя и поема отговорност да го пренесе и прикрие, за да го пери. При това положение войводата Тале бива прикрит в един гъсталак, закрит с шума, а четите отстъпват към Кичевския район. След прекратяване на сражението, още същата нощ Марко Плешка изпраща две жени от с. Селце (майката и жената на куриера от с. Селце Вълкан Вълкановски), които жени сполучват да го прикрият на още по-удобно място, понеже било невъзможно да го вдигнат, тъй като Тале е бил в несъзнание. След два дни други жени от с. Тресенче в изпълнение на възложената им задача намират Тале, нахранват го с мляко и го пренасят в с. Тресонче — махалата Пешковци в къщята на Истияница Пешковска. Нейният син Димитър Ормакски, отличен работник в организацията, заедно съ[с] своята майка вземат всички мерки, повикват хора, които могат да го лекуват и го обличат в женски дрехи. Благодарение на даденото лекарство от Хаджи Огнен Хаджи Деспотов от Галичник Тале дохожда на себе си.
Три дни след сражението аскерът от Дебър, Галичник, Царевец и Стопанче заобикалят с. Тресонче, засвирят тръбите от четири страни на селото и почват щателен обиск от къща в къща. В този момент Истияница не изгубва присъствие на дух [а], поставя Тале до оджака [4*]. На една постелка, разтваря всички външни врати, сяда над главата му с кръстосани ръце 11 реве. колкото глас я държи, оплаква уж своята родна дъщеря. Действително, Тале след много изтеклата кръв е представлявал в лицето си умирающа мома. Аскерът навлиза в къщата на Истияница и почва да тършува, а Истияница не му обръща внимание и продължава Да реди и оплаква своята дъщеря. В този момент влиза един мюлязим, трогва се от тая гледка и нахоква аскера, заповядвайки му да се махне от къщата, като му казва: „Не виждате ли, че тук момиче умира, оставете ги на спокойствие", като оставя двама души на външната врата на пост, да не допущат други войници да ги безпокоят.
През лятото на 1903 година преди обявяването на въстанието в Галичко пристигна ата на войводата ТАШКО ЦВЕТКОВ от с. Сушица, а след това пристигна четата и на КОКЕНОВСКИ от Галичник, който пристигна с 6 души четници, минавайки през гръцка граница.
Впоследствие по нареждане на окръжния комитет смъртната присъда против поп вросия се изпълни от четника Божил от Косоврасти.Накрая считам за необходимо да поясня, че макар Галичко-Реканският район по решение на конгреса остана като легален район и не трябваше да взема активно участие въ[в] въстанието, все пак той изпълни доколкото можеше възложените му задачи, като в самото въстание вземаха участие следните войводи и четници: Ташко Цветков, Иван Дуков Пендаровски, Янко Кеновски, Тале Коъстев Церговски, Павле Карахасан, Михаил Стаматов Гизаровски, Теофим Митрев Чадловски (Вуйко), Стоян Кузманов Нуна, Лука Ников Тортевски, Нестор Симоиов Томовски, Нестор Иванов Вълчевски, Георги Царевични Божковекн, Марко Йосифов Витушки, Христо Пеповскп, Матея Матеев Патеровски, Матея Василев Жебчевски, Евстатий Чальовски, Димитър Арсов Митрев, Спас Григоров Гударовски, Харитон Тодоров, Ташо Георгиев Гюревски, Хараламби Гаврилов, Ефтим Христов Чадиевски, Максим Ненов, Божил Теофилов, Пандил Алексов Попов, Петър Истиянов, Добе Йосифов, Караджа Гюрчин, Симеон Дамянов Бецековски, Марко Христов Дадаровски, Гешо Яковчев, Софрони Спасов Петровски, Никола Гюроз Кокалевски, Угрин Трайков Перински, Никола Долев, Дойчин Костов.

______________________________________________________________

14. Стара македонска фотографија.

Евстатие Јолески

(роден во Лазарополе ?/г.-1937г. починал во Лазарополе )

Евстатие Јолески кој работел во Лазарополе и околината, како надрилекар и фотограф и фотографирал портрети, свадби, погреби, селска архитектура и пејсажи, според податоците на Македонскиот центар за фотографија се споменува и во весникот "Цариградски гласник", год.8 бр.1 од 1902 година, на чија што третата страна стои забележано: "На погребот на ученикот од српската машка гимназија Секула Илиќ(ски) од Лазарополе, фотографирана е целата погребна поворка". Се претпоставува дека авторот на таа фотографија е Евстатие Јолески (Лазарополе(?) - Лазарополе, 1937) за чија фотографска активност постојат сигурни податоци од 1911 година, а благодарение на неговите потомци, сочувани се голем број стаклени плочи (негативи). Јолески за фотографирање на поединечни и групни портрети користел импровизирано студио во дворот на својата куќа. Студиото му било опремено со насликано платно, подот бил прекриен со суви лисја, а како реквизити користел столови, масичка, стаклени вазни и др. Понекогаш за снимање ја користел и мансардата од куќата, при што како позадина му служел еден стар ормар. Според кажувањата на современиците, кога снимал пак портрети и групи на луѓе во други места (Галичник, Тресонче, Гари), импровизирал студио, користејќи како позадина на композициите сиво платно, килим или јамболија, а честопати портретираните ги поставувал пред едноличен ѕид, од камен или плитари, со цел да добие неутрална позадина. Фотографиите на Евстатие Јолески имаат голема етнолошка вредност и покажуваат дел од обичаите, како и носијата од Лазарополе и околината. За значајни се сметаат и неколкуте негови панорамски снимки на Лазарополе и Галичник, кои нудат јасна слика за архитектурата на овие села. Фотографиите се дел од богатата колекција на Македонскиот центар за фотографија.

____________________________________________________________________

15. БАЛИСТИТЕ И ЗАПАДНА МАКЕДОНИЈА 1942-1945година

Балистичката организација на политичката сцена на Албанија се појавила при крајот на 1942 година, во месец ноември. За нејзин основач се смета дека е Митхат Фрашери, попознат под псевдонимот Љумо Скендо. Членовите на организацијата истапувале со тезата дека албанскиот народ за време на Втората светска војна не смее да се изложува на уништување и затоа треба да се почека со вооружената борба. На Фрашери најблизок соработник му бил Хасан Доста кој пред да пристапи кон балистичката организација бил министер за правда во владата на квислингот Мустафа Круја. Во најтесното раководство биле велепоседниците: Абас Ељмени, Скендер Мучо, Нуредин бег Флора и други. Организација била директно поддржувана од воено-политичката известителна служба на Вермахтот (Абвер) која му помагала на Хитлер да ги освојува териториите. "Бали комбетар" - балистичката организација имала добра организирана мрежа во Западна Македонија. Тоа особено се почувствувало по капитулацијата на Италија, во септември 1943 година. Главен балистички центар станал Гостивар, а со него раководел Кадри Сали. Во Тетово окупаторот комуницирал со адвокатот Шаип Камбери. Организацијата имала инсталирано повеќе општински комитети, а меѓу првите бил оној во Тетово во кој членувале: Фати Салиница, Шаип Камбери, Менди Мустафа бег и Усеин Делара бег. Комитетот во Тетово ја имал целата власт, командата, жандармеријата, префектурата и другите институции на власта што биле инсталирани од албанските окупатори. Комитетите во основа работеле по зацртана програма на балистичката организација. Прво, мобилизирање и вооружување на албанските маси за борба против партизанското движење. Второ, преку борба да се создаде "Голема Албанија" со новите краишта Струга, Дебар, Кичево, Гостивар, Тетово и Косово, се до Бакарно Гумно и Санџак. Трето, да се собираат материјални средства за одржување на балистичките сили и за купување оружје. Балистичката организација во Македонија имала најголем центар во Гостивар. Како команданти на балистичките вооружени формации во Гостиварско се истакнале Џемо Хаса "Хасани" од Симница, Акиф Речани од Речани, Мустафа од Трница, Феим Јонузи од с. Здуње и други. Најголем замав ширењето на организацијата имало со појавувањето на Џемаил Хасани - Џемо (1908 - 1945 година) од село Симница, Гостиварско. Џемо во 1942 година, пред појавувањето на балистичката организација, се одметнал со 40 Албанци и го тероризирал македонското население. Него Италијанците претежно го искористиле за борба против партизаните и му давале месечна плата од 50 илјади леки. Во кичевската околија балистите ги раководел Мефаил Еипов од Зајас, додека во Струга организатор бил Ремзи Шакир бег. Штабот на балистите за целата кумановска околија бил формиран во с. Матејче. Водач бил Суљо од с. Отља кој порано бил командант на контрачета составена од Албанци. Членови на штабот биле Мула Џафер Азизи-оџа, Мула Илијас Керими-оџа од село Матејче, Џемаил Џемаили од с. Никуштак и други. Ова јадро било директно поврзано со балистите од Косово и со германската војска со која координирано ги напаѓале единиците на македонската војска во кумановскиот терен.

Членовите на балистичките комитети добивале плата која била собирана од селаните како и од опљачканите имоти на Македонците. Структурата на вооружената и воената сила на балистите била т.н, вулнетари или доброволна војска. Тие биле организирани на целата територија на Западна Македонија. Во Дебар нивниот број изнесувал од 1.200 до 1.500 лица распоредени во пет до шест чети. Во струшкиот крај бројот на вулнетарите изнесувал од 700 до 800 души, кои биле поделени во две чети. Првата чета броела 500 души, а командант бил мајорот Бекир ага. Втората чета се состоела од 300 лица чиј командант бил мајорот Тефик Власи. Во Ростуше дејствувала една чета од 400 души со која командувал Али Маличи. Во Кичево со вулнетарите командувал Мефаил, а во Гостивар Џемо Хаса.
Во општиот план за разбивање на вооружената борба и создавање на страв меѓу македонскиот народ, балистите покрај воени дејствија на широко спроведувале акции на палежи, грабежи, силувања и убиства врз незаштитеното македонско население. Овие акции ги изведувале сами или во координација со германските или италијанските воени сили. Тие ги изведувале на целата територија на Западна Македонија, но пред се во селата со чисто македонско население. Ним им помагале и качачките банди, како на пример, бандата на Елез Јусуфи чии синови Цене, Јусуф и Садик крстареле по гостиварско-тетовската област, на просторот од планината Бистра се до Шар Планина. Тие биле присутни се до 1943 година, но продолжиле со ограбувањето и во наредните години. Последниот грабеж Цене Елези го извршил на 6 јуни 1946 година кај месноста Афметковица. Овој познат качак македонската власт успеала да го уапси во 1949 година во с. Жеровница.
Во мијачките, горнореканските и планинските предели на полошкиот регион дејствувала качачката банда на Мурат и Мифтар Каљоши, која била разбиена во 1944 година. Во почетокот македонското население за да се одбрани од качачките банди и нападите од балистите изнајмувала семејни професионалци кои се бореле против бандитите. На шести ноември 1942 година, балистите навлегле во селата Селце, Ростуше и Тресонче. Тие го уценувале населението од селата и барале да им платат големи износи пари. Населението од Селце било уценето за 200 илјади лека, ростушани за 80.000, Тресонче за 150.000, а селаните од Лазарополе дури за 200.000 лека. Балистите ги напаѓале селата по Маврово и по Шар Планина во обид да го истераат македонското население и да го уништат партизанското движење. Во тие напади биле убивани цели семејства, биле спалувани цели куќи, домови...
Ослободувањето на Македонија во 1944 година не значело и дефинитивно уништување на балистичките банди, бидејќи познатите водачи Џемо, Мефаил, Хамзо Реџепи и други се одметнале во шума. Тие правеле проблеми се додека македонската војска не ги фатила или убила водачите и ги разбила балистичките банди во Македонија.

______________________________________________________________

16. "ЛАЗАРОПОЛСКИ ГЛАСНИК"

..."Арно ама, театарот не можеше да опстане. По извесно време, јас повторно добив писменце. Тоа беше последица од средбата што градоначалникот на Штип, Кокошкаров, ја имал со Ташко Груевски, управител на задругата во Лазарополе. Ташко му рекол дека му треба таков човек да дојде во Лазарополе за весникот „Лазарополски гласник“. Во писменцето беше напишано дека се назначувам за соработник на весникот.Во Скопје, каде што е сега трговскиот центар, имаше изградено гаража од штици. Таму доаѓаше камион еднаш неделно за да носи прехранбени производи за населението во Лазарополе. Со тој камион што беше отворен патував осум часа. Жителите веќе го чекаа камионот пред продавницата за да видат што е донесено. Целиот бев во прав и пепел, очите не ми се гледаа. Ме пречека управителот Ташко и ми рече: „Ја гледаш онаа куќа“. „Ја гледам“, му велам. „Таму е брат ми Бане и со него ќе работиш“. Влегов во куќата, се качив по дрвените скали кои крцкаа и ја отворив вратата. Во собата имаше едно многу старо канцелариско биро, две столчиња и еден војнички кревет покриен со ќебе со тробојка од Кралството Југославија. Бане лежеше. Тој беше болникав човек. Јас го прашав мојот уредник каде ќе живеам и каде ќе работам. „ Тука, тука“, ми вели тој. Јас сфатив дека човеков абер нема од новинарство. Арно ама тие веќе издале два-три броја од лазарополскиот весник и направиле нешто. Време за размислување имав колку што сакаш. По дваесетина дена, Бане ми вели:„ Сега ќе пишуваме за бачилата“. „А како ќе пишуваме за нив кога тие се во планината“, му велам јас. „Со коњи ќе одиме“, ми вели Бане. Отидовме двајцата кај управителот Груески за да ни даде коњи од ергелата. Таму се чуваа пет коњи за Лазар Колишевски, за кога ќе дојде во Лазарополе да одат на лов. По бачилата Банета го познаваа и таму ни даваа кисело млеко, бакрдан и се' што имаше. По една недела престој се вративме во редакцијата. Истиот ден беше дојден Бранко Костоски од МНТ за да му напише на Груевски фирма на задругата. Бранко ја напиша фирмата на еден плех со стари бои што му ги најдоа по селото. По два три дена, кога плехот го опече планинското сонце, боите протекоа, а Бранко беше веќе заминат во Скопје. ..." http://www.globusmagazin.com.mk/; одблизу со Коста Балабанов.

_____________________________________________________________

П О В И К

СЕ ПОВИКУВААТ СИТЕ ЛАЗОРОВЦИ И ПРИЈАТЕЛИ НА ЛАЗАРОПОЛЕ ДА ДОНИРААТ ПАРИЧНИ СРЕДСТВА НА СЛЕДНАТА ЖИРО СМЕТКА ОДОБРЕНА ОД МЕСНАТА ЗАЕДНИЦА ЛАЗАРОПОЛЕ

ЗДРУЖЕНИЕ НА ПОРАНЕШНИ ЖИТЕЛИ НА ЛАЗАРОПОЛЕ

ЖИРО СМЕТКА: 300000003337224
ДЕПОНЕНТ БАНКА: КОМЕРЦИЈАЛНА БАНКА

МЕСНА ЗАЕДНИЦА ЛАЗАРОПОЛЕ ВЕ ПОВИКУВА СИТЕ ЗАЕДНО ДА УЧЕСТВУВАМЕ ВО АКЦИЈАТА ЗА СТОПИРАЊЕ НА ПРОЕКТ ПЛАНОТ ВИКЕНД НАСЕЛБА

Поддржувачи
Совет на Месна Заедница Лазарополе
Здружение на поранешни жители на Лазарополе
Еколошко друштво на Лазарополе
Црковен одбор на Лазарополе
Лазороска младина

ТЕШКИОТ ЖИВОТ НА ЛАЗОРОВЕЦОТ

The Hard One Teskoto Gligor Smokvarski / Тешкото Глигор Смокварски

"Ој овчарче" - Прекрасна мијачка песна.

КРВ ЛАЗОРОВСКА

Благоја Грујовски - Концерт .

Macedonia Time Lapse - Sunset after Snowfall HD - Lazoropole - Kolevski Voislav - Vojce

Macedonia Time Lapse - Panorama of Lazoropole HD *** Kolevski Voislav - Vojce

Истражи ја Македонија - Тресонче и Лазорополе

ИЛИНДЕН 2012_МАЈОВЦИ_МАНУКОТ

Мијаци без гајлиња

Мијаци без гајлиња
ИСТРАЖИ ЈА МАКЕДОНИЈА

Крсте Коловски - автор на фреските од Св. Димитрија

Lazaropole Sokolica Лазарополе Соколица

ЛАЗАРОПОЛЕ - АЛФА ТВ

ТВ Галерија - Анте Поповски, Живот и дело. (ТВ ОРБИС - Битола)

„Живот„ посветена на Анте Поповски, на ТВ Алфа

Clip from Jadran Film 1948 production. This version of Teskoto is from the village of Lazaropolje

Povratesko,s. Lazaropole

lazaropole winter 2009

Naum Petreski -- Lazaropole tamu najgore

Св. Јован Бигорски

Св. Јован Бигорски
www.bigorski.org.mk

ИЗЛОЖБА НА СЛИКИ ОД ЈАНА ЈОВАНОВА

ИЗЛОЖБА НА СЛИКИ ОД ЈАНА ЈОВАНОВА
Во тек е продажна изложба на слики од Јана Јованова во KAFE LI. Изложбата ќе биде отворена до 05.мај.2015 година (ул.Анкарска бр 23, Скопје, секој ден од 08:00. до 00:00 часот). Изложени се дела од различни периоди од нејзиното творештво, работени во техниката масло на платно. Сите информации за сликите можете да ги добиете на телефон 075/92-28-30.

MAKEDONIJA PAT

MAKEDONIJA PAT
МАКЕДОНИЈА ПАТ

Македонско Друштво "ИЛИНДЕН"-Тирана

Македонско Друштво "ИЛИНДЕН"-Тирана
www.ilinden-tirana.com

Да го спасиме сливното подрачје на Мала Река!

Да го спасиме сливното подрачје на Мала Река!
Да го спасиме сливното подрачје на Мала Река! ДАДЕТЕ ВАШ ПРИДОНЕС, ПОТПИШЕТЕ ЈА ПЕТИЦИЈАТА! Save Nacional Park Mavrovo!!! Make your contribution please SIGN THE PETITION!

МИР БОЖЈИ ХРИСТОС СЕ РОДИ

МИР БОЖЈИ ХРИСТОС СЕ РОДИ
ВИСТИНА СЕ РОДИ

Blog Post

Popular Posts